Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Какво сте правили в другата ми кола? — изненадано рече Марти.

Лоубок симулира изненада при изненадата от страна на Марти, но изглежда беше предварително пресметнато да личи, че е фалшива, за да предизвика Марти да отвърне със същото.

— Във Форд-тауруса ли? — започна Лоубок. — Разследвах случая. Това ни помолихте да направим. Искам да кажа, че няма места или въпроси, които не бихте искали от нас да проверим, нали? Защото, ако има, то ние ще уважим желанието ви в това отношение.

Детективът беше така изкусен в подигравките си и така завоалирано плетеше мрежите си, че всяка по-буйна реакция от страна на Марти би изглеждала така, сякаш той крие нещо. Ясно беше едно: Лоубок мислеше, че Марти наистина крие нещо и той си играеше с него, опитвайки се да разклати увереността му и да го принуди да направи пълно признание.

На Марти почти му се искаше да има какво да признава. И тъй като вече от доста време играеха тази игра, тя ужасно го разстройваше.

— И тридесет и осемкалибровия ли купихте от същия магазин, от който сте купили и девет милиметровия пистолет „Смит и Уесън“? — упорстваше Лоубок.

— Да — отвърна Марти и сръбна от пепси-колата си.

— Имате ли документи за това?

— Да, уверен съм.

— Винаги ли носите оръжието в колата си?

— Не.

— Но днес беше в колата ви.

Марти бе сигурен, че Пейджи го гледа с известна изненада. Той не можеше да обясни паниката си сега или пък да й разкаже за предхождащото, странно усещане за приближаването на някаква зла участ, което го бе накарало да вземе тези извънредни предпазни мерки. Предвид неочаквания и съвсем недобронамерен развой на разпита, Марти не искаше да сподели тази информация с детектива, защото се страхуваше, че ще изглежда неуравновесен и че неволно ще трябва да се съгласи да се подложи на психиатричен преглед.

Марти сръбна от пепси-колата, но не да облекчи гърлото си, а за да има време да помисли, преди да отговори.

Не знаех, че оръжието е там — каза той най-накрая.

— Не сте знаели, че е в жабката на колата ви? — попита Лоубок.

— Не.

— Знаете ли, че е незаконно да носите в колата си заредено оръжие?

Защо по дяволите, сте си пъхали носа в моята кола?!

— Както казах вече, не знаех, че е там и следователно не съм знаел, че оръжието е заредено.

— Вие ли го заредихте?

— Ами, вероятно да.

— Искате да кажете, че не си спомняте да сте го зареждали или как се е озовало във форда?

— Онова, което навярно се е случило, когато последния път ходих да стрелям по изкуствени мишени, е следното: може би аз съм заредил оръжието за още един рунд стрелба по мишените, но после съм забравил.

— И сте го докарали от стрелбището в дома си, скрито в жабката на колата ви?

— Точно така.

— Кога за последен път ходихте да стреляте?

— Не зная… беше преди три-четири седмици.

— Значи сте разнасяли в колата си заредено оръжие в продължение на месец?

— Но аз бях забравил, че е там.

Една лъжа, за да се избегне обвинението в нарушаване на закона за притежаване на оръжия, водеше до цяла поредица от лъжи. Всички те бяха дребни несъответствия, но Марти изпитваше достатъчно уважение (макар и не съвсем добронамерено) към способностите на Сайръс Лоубок, който знаеше, че това са неверни неща. Тъй като детективът изглеждаше вече странно уверен, че на настоящата жертва трябва да се гледа като на заподозрян в престъпление, то той би сметнал всяка недостоверност като още едно доказателство, че от него старателно се укрива някаква страшна тайна.

Леко наклонявайки глава назад, взирайки се хладно и все пак с укор в Марти, използвайки патрицианската си външност, за да го сплаши и все пак с мек и безучастен глас, Лоубок каза:

— Мистър Стилуотър, винаги ли сте така небрежен към оръжието си?

— Не мисля, че съм небрежен.

Ново повдигане на веждите.

— Така ли?

— Да.

Детективът взе писалката си и бързо нахвърля нещо в своя бележник. Тогава започна отново да драска.

— Кажете ми, мистър Стилуотър, имате ли разрешително за тайно носене на оръжие?

— Не. Разбира се, че не.

— Ясно.

Марти отпи от пепси-колата.

Под масата Пейджи отново потърси ръката му. Той й беше благодарен за докосването.

Новата рисунка постепенно се оформи — чифт белезници.

— Много ли обичате оръжията, колекционер ли сте? — попита Лоубок.

— Не, не точно.

— Но вие имате много оръжия.

— Не са толкова много.

Лоубок започна да ги брои върху пръстите на едната си ръка: