Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Аз го изненадах.

— Очевидно е.

— С това, че имах оръжие в чекмеджето на бюрото си.

— Винаги е добре човек да бъде подготвен — отвърна Лоубок, а после бързо добави: — Но вие сте имали късмет и в това, че сте го победили в ръкопашния бой. Професионалистите като вашия нападател обикновено са добри борци и може дори да е практикувал таекуондо или нещо такова, както винаги става в книгите и филмите.

— Не беше много бърз. Все пак бях го прострелял два пъти в гърдите.

— Да, така е, спомням си — кимна детективът. — При такива рани всеки обикновен човек би останал да лежи на земята.

— Този обаче беше доста жив — рече Марти и нежно докосна врата си.

Сменяйки внезапно темата на разговора с цел да поддържа напрежението в Марти, Лоубок каза:

— Мистър Стилуотър, бяхте ли пили този следобед?

Поддавайки се на гнева си, Марти отвърна:

— Няма да можете така лесно да обясните този случай, лейтенант.

— Значи не сте пили този следобед?

— Не.

— Изобщо не?

— Не.

— Аз не събирам аргументи срещу вас, мистър Стилуотър… наистина… но, когато ви видях за първи път, усетих в дъха ви алкохол… бира, предполагам. А и във всекидневната ви има кутия от „Корс“ и по пода е разляна бира.

— Пих бира, но след това.

— След кое?

— След като всичко свърши. Той лежеше на пода със счупен гръбнак. Поне аз си мислех, че е счупен.

— Значи, след всичката престрелка и борба вие сте сметнали, че единственото нещо, което ви е нужно, е бира.

Пейджи изгледа гневно детектива.

— Вие толкова много се стараете да изкарате цялата работа неубедителна… — започна тя.

— … а аз искам да откриете картите си и да ми кажете защо , дявол да го вземе, не ми вярвате? — довърши Марти.

— Не, че не ви вярвам, мистър Стилуотър. Зная, че всичко това е било тежко преживяване за вас. Вие се чувствате все още потресен, уморен. Но аз попивам нещата — слушам и попивам. Точно това правя. Такава ми е работата. И наистина още нямам никаква своя теория, нито пък мнение.

Марти бе сигурен, че това не е вярно. Лоубок бе изложил пред него няколко съвсем оформени мнения още, когато седна на масата с него.

След като пресуши чашата с пепси-колата, Марти каза:

— Понечих да пия мляко и портокалов сок, но гърлото така ме болеше… дяволски ме болеше, като че ли бе обгорено. Преглъщах с голямо усилие. Когато отворих хладилника, бирата ми се видя много по-добра от всичко друго и много по-ободряваща.

Със скъпата си писалка „Монтбланк“ Лоубок отново драскаше в ъгъла на една от страниците на бележника си.

— И тъй, вие сте изпили само една кутия „Корс“.

— Не цялата. Изпих половината… може би две трети. Когато почувствах гърлото си малко по-добре, аз се върнах обратно, за да видя как Другия… за да видя какво прави двойникът ми. Взех бирата със себе си. Така се изненадах, когато видях, че негодникът е изчезнал, след като изглеждаше почти мъртъв… кутията с бира просто се изплъзна някак от ръката ми.

Макар да виждаше рисунката наопаки, Марти успя да различи какво драскаше детективът. Беше бутилка: бирена бутилка с дълго гърло.

— Значи, само половин кутия „Корс“ — каза Лоубок.

— Точно така.

— Може би две трети.

— Да.

— Но не повече.

— Не.

Довършвайки рисунката си, Лоубок вдигна поглед от своя бележник и каза:

— А какво ще кажете за трите бутилки „Корона“ в кофата за боклук под кухненския умивалник?

— Отбивка за почивка, изход — оттук — прочете Дру Ослет на Клокър, а после попита: — Видя ли знака?

Клокър не отговори.

Насочвайки вниманието си отново към СУСП, който се намираше върху коленете му, Ослет каза:

— Ето къде е — точно тук. Навярно в момента отива да пусне вода в тоалетната, а може и да се е опънал на задната седалка в колата, която кара, и да се опитва да подремне малко.

Двамата се канеха да предприемат акция срещу непредсказуем и много опасен противник, но Клокър изглеждаше невъзмутим. Въпреки че караше, той бе потънал сякаш в някакви размишления, като че ли медитираше. По мечешки едрото му тяло бе отпуснато и спокойно като това на някой тибетски монах, изпаднал в трансцендентно състояние. Огромните му длани лежаха върху волана, а дебелите му пръсти бяха само леко свити, колкото да придържат съвсем слабо кормилото. Ослет не би се учудил, ако едрият мъж караше колата благодарение на тайнствените способности на съзнанието си. В широкото и безчувствено лице на Клокър не се забелязваше нищо, по което да личи, че той знае какво означава думата „напрежение“. Челото му бе бледо и лъщеше като полиран мрамор, бузите му — гладки, сапфиреносините му очи меко блестяха, отразили светлината от арматурното табло, и се взираха в далечината, но не просто в пътя, който се виеше напред, а вероятно някъде в отвъдното. Широката му уста бе отворена толкова, колкото да приеме малко нафора, устните му бяха извити в една от най-тънките усмивки на света, но не се знаеше дали Клокър бе доволен от онова, върху което размишляваше в духовен план или от предстоящото насилие.