Дийн Кунц - Мистър Убийство

Карл Клокър имаше талант в тази насока.

И точно поради това, въпреки слабостите си по отношение на облеклото, той беше човек на своето време.

— Ето тук е отбивката — каза Ослет като наближиха края на отклонението.

— Че къде другаде може да е? — отвърна Клокър.

— Хъ?!

— Там е, където си е.

Едрият мъж не беше много приказлив, а когато все пак казваше нещо, то беше много често неясно. Ослет подозираше, че Клокър е или някой кабинетен екзистенциалист, или тъкмо обратното — мистик от движението „Нова ера“. Истината можеше да бъде и друга: Клокър бе толкова затворен в себе си, че не се нуждаеше от много контакти с хората и от общуване. Неговите собствени мисли и наблюдения еднакво добре го ангажираха и развличаха. Едно нещо бе сигурно: Клокър съвсем не бе глупав, както изглеждаше. Всъщност коефициентът му за интелигентност беше далече над средното ниво.

Паркингът на отбивката се осветяваше от осем високи халогенни прожектора. След толкова километри на непрогледна тъмнина, която бе започнала да прилича на черната, мъртва пустош след ядрена война, Ослет се оживи при вида на ярко светещите прожектори, макар че сиянието им беше жълто като урина и напомняше за мъртвешката светлина в някой кошмарен сън. Никой не би сбъркал това място с Манхатън, но то потвърждаваше факта, че цивилизацията съществува.

Единственото превозно средство, което се виждаше, беше голям автомобил с каравана. Беше паркиран близо до ниската железобетонна сграда, в която бяха тоалетните.

— Пипнахме го вече — каза Ослет и изключи СУСП, поставяйки го на пода между краката си. Като отскубна гумената розетка от предното стъкло, той я метна върху електронната карта и добави: — Няма никакво съмнение — нашият Алфи се е сгушил в този шопар на колела. Навярно го е изтръгнал от някой жалък мухльо и сега се готви да бяга, заобиколен с всички домашни удобства.

Двамата минаха покрай една поляна, сред която бяха разположени три големи туристически маси, и паркираха колата си на около шест метра от автомобила с караваната, откъм страната на шофьора.

В малкия дом на колела бе тъмно.

— Колкото и да се е отклонил от правия път — рече Ослет, — аз все пак мисля, че Алфи ще се държи добре с нас. Ние сме всичко, което той има, нали? Без нас той ще е съвсем сам в този свят. Дявол да го вземе, ние сме неговото семейство!

Клокър изгаси фаровете и двигателя.

— В каквото и състояние да се намира — обади се отново Ослет, — мисля, че той няма да ни стори нищо лошо. Не и нашият стар Алфи. Навярно би пречукал всеки друг, който би му се изпречил на пътя, но не и нас. Ти какво мислиш?

Измъквайки се от шевролета, Клокър грабна шапката и колта си „Магнум 357“ от предната седалка.

Ослет взе фенерче и пушката за изстрелване на спринцовки. Масивното оръжие имаше две цеви, разположени една над друга и заредени с по една огромна спринцовка с упойваща течност. Такива пушки се използваха в зоопарковете и не бяха точни на повече от десетина метра, което правеше пушката подходяща за целите на Ослет, защото той не възнамеряваше да гони лъвове из саваните.

Ослет беше благодарен, че на паркинга нямаше много пътници. Надяваше се той и Клокър да свършат работата си и да се махнат, преди да са пристигнали други коли от магистралата.

От друга страна, когато слезе от шевролета и затвори вратата след себе си, нощната безлюдност наоколо го обезпокои. Като се изключеше скрибуцането на гумите и периодичното „ваф“ с което профучаващите по междущатската магистрала коли разсичаха въздуха, тишината бе така потискаща, както вероятно бе в безкрайното, безвъздушно пространство на космоса. В дъното на отбивката се виждаха няколко високи бора. Изглеждаха като декор на целия паркинг. В безветрената нощ тежките им клони се свеждаха над земята като траурни гирлянди.

Ослет копнееше за задъханата атмосфера на градските улици, където безкрайната суетня непрекъснато отвличаше мислите му. Суматохата бе изход — бягство от размишленията. Забързаното градско ежедневие на трясък и бумтеж му даваше възможност винаги да насочва вниманието си навън и така му спестяваше опасностите, присъщи на процесите на самопознанието.

Присъединявайки се към Клокър пред вратата на караваната, — Ослет реши да се вмъкне вътре по възможно най-безшумния начин. Обаче, ако Алфи беше вътре, както изрично бе показало устройството СУСП, то той сигурно знаеше вече за тяхното пристигане.

Освен това, дори в най-дълбоките пластове на познанието Алфи бе програмиран така, че да откликва на Дру Ослет с пълно подчинение. Беше почти немислимо да се опита да напакости на Дру.