Дийн Кунц - Мистър Убийство

Марти бе сигурен, че видя сарказъм в тази усмивка. За нищо на света обаче не можеше да разбере защо детективът смята че той не е най-обикновена и невинна жертва.

Лоубок погледна надолу към записките си и потъна в мълчание.

След известно време той каза:

— Ако този двойник не е свързан с вас — брат или наполовина брат, — имате ли някаква представа как може да се обясни такава забележителна прилика?

Марти понечи да поклати глава, но болката във врата му го прониза, той направи гримаса и отвърна:

— Не, нямам никаква представа.

— Искаш ли аспирин? — попита го Пейджи.

— Взел съм анацин — отвърна Марти. — Ще се оправя.

Поглеждайки Марти отново право в очите, Лоубок каза:

— Просто си мислех, че може да имате някаква версия.

— Не, съжалявам.

— След като сте писател…

— Моля? — извиси глас Марти, не разбрал мисълта на Лоубок.

— Използвате въображението си всеки ден. С него се препитавате.

— Е, и?

— Ами помислих си, че може би ще можете да разрешите тази малка загадка, ако съсредоточите вниманието си върху нея.

— Аз не съм детектив. Достатъчно умен съм да създавам криминални загадки, но не и да ги разрешавам.

— По телевизията — рече Лоубок — всеки писател на криминални романи, а също и всеки аматьор-детектив, ако трябва да бъдем честни, е винаги по-умен от ченгетата.

— Но в живота не е така — възрази Марти.

Лоубок изчака да минат няколко секунди, започна да драска разсеяно върху последната страница от своя бележник и най-накрая каза:

— Не, не е.

— Аз не смесвам фантазията с действителността — рече сякаш прекалено грубо Марти.

— Не бих си и помислил такова нещо — увери го Сайръс Лоубок, съсредоточавайки се в безцелното си драскане.

Марти се обърна предпазливо към Пейджи, за да разбере дали и тя долавя някаква враждебност в тона и поведението на детектива. Тя гледаше Лоубок замислено и навъсено, което накара Марти да се почувства по-добре. Може би той не преувеличаваше нещата все пак и не беше нужно да прибавя параноята като още един симптом в списъка на тези, за които вече бе разказал на Пол Гътридж.

Окуражен от навъсеното изражение на Пейджи, Марти се обърна отново с лице към Лоубок и каза:

— Лейтенант, има ли нещо нередно тук?

Повдигайки учудено вежди, като че ли изненадан от въпроса, Лоубок рече малко троснато:

— Със сигурност имам впечатление, че тук нещо не е наред. Иначе не бихте ни се обадили.

Възпирайки се от някоя язвителна забележка, каквато Лоубок заслужаваше, Марти каза:

— Имам предвид някакво чувство на враждебност, за което не разбирам причината. Коя е причината?

— Враждебност ли? Нима? — Без да се откъсва от драскането по страницата, Лоубок се намръщи. — Е, не бих искал жертвата на едно престъпление да се чувства така стреснат от нас, както й от негодника, който го е нападнал. Така си правим лоша реклама, нали?

С това Лоубок избягна прекия отговор на въпроса на Марти.

Драскането по страницата приключи и се оказа, че е рисунка на пистолет.

— Мистър Стилуотър, беше ли оръжието, с което сте стреляли по нападателя си, същото като онова, което са взели от вас на улицата?

— Не ми беше взето. Аз доброволно го пуснах на земята, когато ми казаха да го хвърля. Да, същото оръжие беше.

— Девет милиметров пистолет „Смит и Уесън“?

— Да.

— Законно, ли сте го закупили?

— Да, разбира се — отвърна Марти и му даде името на магазина.

— Имате ли разписка за покупката и документ, че оръжието ви преди това е било проверено от съответните полицейски органи?

— Какво общо има това със случилото се днес?

— Рутинна практика — отвърна Лоубок. — По-късно ще трябва да попълня всички точки и подточки в полицейския доклад. Просто рутина.

На Марти никак не се хареса начина, по който разговорът с лейтенанта все повече и повече се превръщаше в разпит, но не знаеше какво да прави. Отчаян, той погледна към Пейджи за отговор на въпроса на Лоубок, тъй като тя пазеше финансовите документи и касови бележки за счетоводството.

— Всички документи от магазина за оръжия — каза Пейджи — са защипани заедно и опаковани в едно с всички наши анулирани чекове през годината.

— Купихме го преди може би три години — рече Марти.

— Всичко е прибрано в гаража — додаде Пейджи.

— Но можете да го намерите, нали? — попита Лоубок.

— Е… да, ще поразровим тук-там — отвърна тя и се надигна от стола си.

— О, не се притеснявайте за това точно сега — каза Лоубок. — Не е толкова спешно. — После, обръщайки се към Марти, попита: — Какво ще кажете за корта, 38-ми калибър, който е в жабката на другата ви кола? И него ли купихте в същия магазин?