Дийн Кунц - Мистър Убийство

В настоящия случай предавателят бе скрит в гумената подметка и в тока на една обувка.

Ослет използва копчетата на СУСП, за да представи местността върху екрана като при това чувствително увеличи обозначените върху картата особености. Изучавайки новата, но също ярка и многоцветна обстановка върху екрана, той каза:

— Все още не е тръгнал. Май че е спрял на някаква отбивка.

Микрочиповете на СУСП съдържаха подробни карти на всеки квадратен километър от САЩ, Канада и Мексико. Ако Ослет работеше в Европа, Средния Изток или някъде другаде, той би могъл да инсталира подходяща картографска библиотека за въпросната територия.

— Четири километра — рече Ослет.

Хванал кормилото с една ръка, Клокър пъхна другата под спортното си сако и измъкна револвера от кобура под мишницата му. Беше „Колт 357 — Магнум“ — доста ексцентричен избор (а и малко старомоден) за човек с професията на Клокър, Той обичаше също и сака от туид с кожени копчета, кожени парчета на лактите, а понякога и (както беше в настоящия случай) с кожени ревери. Изборът му на плетени жилетки също беше ексцентричен — цветовете им бяха много ярки. Такава жилетка носеше и в момента. Чорапите му, обикновено в крещящи цветове, бяха подбрани така, че да не отиват на нито една негова дреха. Освен това Клокър винаги носеше кафяви велурени обувки, модел „Хъш Пъпис“. Като се вземеше предвид ръстът и осанката му, едва ли някой би се изказал отрицателно за неговия вкус по отношение на облеклото, а още по-малко пък да направи нежелана забележка относно избора му на оръжие.

— Няма да е нужна голяма стрелба — рече Ослет.

Без да каже дума на Ослет, Клокър постави колта върху седалката до себе си, където беше шапката му и където можеше да се добере до него без усилия.

— Аз имам пушка с две упойващи спринцовки — обади се отново Ослет. — Тя ще свърши работа.

Клокър дори не го погледна.

Преди Марти да се съгласи да излезе на мократа от дъжда улица и да съобщи на властите за случилото се, той настоя един от униформените полицаи да пази Шарлът и Емили в къщата на Делорио. Знаеше, че Вик и Кейти ще направят всичко необходимо за сигурността на момичетата, ала те нямаше да могат да се справят със злобната ожесточеност на Другия.

Марти не бе сигурен дали и един добре въоръжен отряд би бил достатъчно надеждна охрана.

Върху предната тераса на къщата на Делорио дъждът се изливаше като водопад от козирката на главния вход. Приличаше на сребърен празничен станиол, огрян от светлината на газена лампа. Скрит под стряхата, Марти се опитваше да внуши на Вик, че момичетата са все още в опасност.

— Не пускай никого при тях, освен ченгетата или Пейджи.

— Разбира се, Марти.

Вик беше учител по физическо възпитание, треньор на местния гимназиален отбор по плуване, водач на младежката скаутска група, главен инициатор на младежката програма за доброволно патрулираше из квартала и организатор на различни благотворителни тържества. Беше сериозен и енергичен човек, който с удоволствие помагаше на другите и който носеше маратонки дори в случаите, когато обличаше сако и вратовръзка, сякаш по-официалните обувки биха му попречили да се движи бързо и да направи всичко необходимо.

— Никого, освен ченгетата или Пейджи — додаде Вик. — Вярвай ми! Децата ще бъдат добре при мене и Кейти. Господи, Марти, какво се е случило в дома ти?!

— И за бога, не давай момичетата на никого — ченгета или други хора, — освен ако Пейджи не е с тях! Не ги давай и на мене, освен ако не съм с Пейджи!

Вик Делорио откъсна очи от сновящите насам-натам полицаи и премига изненадано.

В мислите си Марти все още чуваше гневния глас на двойника си, виждаше пръските слюнка, докато той яростно крещеше: Искам моя живот, моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

— Разбираш ли, Вик?

— И на тебе ли да не ги давам?

— Само ако Пейджи е с мене. Само тогава!

— Какво…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го Марти. — Всички ме чакат.

Той се обърна и забърза по пътеката към улицата. Погледна към Вик само още веднъж и додаде:

— Само Пейджи!

… моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

В дома си, докато разказваше на полицая за нападението (онзи, който бе приел повикването по телефона, и пръв бе дошъл на местопроизшествието), Марти позволи на един от техническите експерти да потопи в мастило пръстите му и да ги попие в специална хартия. Беше необходимо да различат кои отпечатъци бяха негови и кои на престъпника. Той се питаше дали и тук двамата щяха да бъдат напълно идентични, както изглежда бяха във всяко друго отношение.