Дийн Кунц - Мистър Убийство

Пейджи беше подложена на същата процедура. За първи път в живота си всеки от тях трябваше да даде да му вземат пръстовите отпечатъци. Макар, че Марти разбираше необходимостта от това, целият процес все пак беше като посегателство върху личната им свобода.

След като получи, каквото искаше, техническият експерт навлажни една книжна салфетка с глицерин и им каза, че така ще могат да изтрият всичкото мастило от пръстите си. Обаче не се получи. Колкото и да търкаше, Марти не успя да отстрани мастилото и то си остана в спиралите по кожата на пръстите му.

Преди да седне и да даде официалните си показания на дежурния офицер, Марти се качи на горния етаж, за да си облече сухи дрехи. Освен това взе четири хапчета „Анацин“.

Включи термостата на последната степен и къщата бързо стана прекалено топла. Все още обаче го спохождаха периодични тръпки… най-вече поради смущаващата близост на толкова много полицаи.

Те бяха навсякъде из къщата. Някои бяха в униформи, други не, но всички бяха непознати, а това караше Марти да усеща още по-остро посегателството върху семейството му.

Той не бе предполагал, че личната свобода на потърпевшия в едно тежко престъпление изведнъж изчезва в момента, в който той съобщи за него в полицията. Полицаи и експерти се трупаха в кабинета му, за да снимат стаята, където бе започнала бурната схватка, да извадят няколко куршума от стените, да поръсят с прах за отпечатъци и да вземат малко кръвни проби от килима. Те снимаха коридора, стълбището и преддверието на горния етаж. В търсенето на уликите, които нападателят евентуално бе оставил след себе си, полицаите смятаха, че това е едва ли не покана да се пъхнат във всяка стая или шкаф.

Разбира се те бяха в къщата му, за да му помогнат и Марти беше благодарен за усилията им. Но все пак бе някак смущаващо, че чужди хора навярно бяха забелязали определено педантичния начин, по който Марти бе подредил дрехите си в своя шкаф според цвета им (Пейджи подреждаше своите по същия начин) и факта, че държеше дребни монети в един голям буркан като момче, събиращо пари за първия си велосипед… както и някои други, не особено важни, но много лични подробности от живота му.

А цивилният детектив го изнерви повече от всички други, взети заедно. Казваше се Сайръс Лоубок и предизвикваше в Марти нещо много повече от смущение.

Детективът би могъл да печели добре и като манекен в рекламните списания за Ролс-ройс, смокинги, черен хайвер и стоковата борса. Той беше на около петдесет години, елегантен с прошарена коса, загорял тен дори през ноември, орлов нос, деликатни скули и изключителни, сиви очи. В черни мокасини, сиви кадифени панталони, тъмно син пуловер от груба прежда и бяла риза (беше свалил якето си), Лоубок успяваше да бъде едновременно изискан и атлетичен, макар че спортовете, които човек би свързал с него, не бяха футбол или бейзбол, а по-скоро тенис, ветроходство, надбягване с моторници и други занимания на висшата класа. Той не съвпадаше с общоприетата представа за ченге, а приличаше по-скоро на човек, роден в богата среда, който знаеше как да управлява и запази богатството си.

Лоубок седеше от другата страна на масата в трапезарията, точно срещу Марти, слушайки внимателно разказа му за нападението. Задаваше му въпроси най-вече, за да изясни подробностите. Записваше си в бележник със скъпа, черно-златна писалка „Монтбланк“. Пейджи седеше до Марти, оказвайки му морална подкрепа. Тримата бяха единствените хора в стаята, макар че униформените полицаи ги прекъсваха от време на време, съветвайки се с Лоубок. На два пъти детективът се извини и излезе, за да провери някакви улики, които офицерите бяха сметнали за важни по случая.

Посръбвайки пепси от една голяма, керамична чаша, облекчавайки гърлото си, докато разказваше битката си на живот и смърт със своя нападател, Марти отново усети как в него се надига онова необяснимо чувство за вина, което бе изпитал за първи път, легнал на мократа улица и с ръце, оковани в белезници. И сега чувството беше неосъзнато, както и тогава, макар че единственото нарушение, в което с право можеха да го упрекнат, беше обикновеното неспазване на знаците за ограничение на скоростта по пътищата. Обаче този път Марти разбра, че част от смущението му се дължеше на следния факт: лейтенант Сайръс Лоубок го гледаше със скрито подозрение.

Лейтенантът беше учтив, но не говореше много. С мълчанието си той като че ли по някакъв начин обвиняваше Марти. Когато не си водеше бележки, неговите оловносиви очи се втренчваха в Марти, без да трепнат и сякаш го предизвикваха.