Дийн Кунц - Мистър Убийство

Защо детективът трябваше да го подозира, че не казва цялата истина, не беше съвсем ясно. Все пак обаче Марти разбираше, че когато един човек работи с най-пропадналите хора в обществото, то той неизбежно развива известна склонност към цинизъм. Без значение на това какво обещаваше Конституцията на Съединените щати, едно дългогодишно ченге навярно чувстваше, че има право да обяви всички мъже — и жени — за виновни до доказване на противното.

Марти завърши разказа си и дръпна още една дълга глътка от пепси-колата си. Студените течности бяха направили всичко възможно, за да облекчат гърлото му. Сега вратът го болеше още повече — там, където Другият в опитите си да го удуши бе оставил червени белези, които до сутринта със сигурност щяха да посинеят. Макар четирите анацина да бяха започнали вече да действат, когато Марти леко обърнеше глава наляво или надясно, вратът го изболяваше така, сякаш го шибваха с камшик и той свиваше лице от болка. Ето защо реши да стои неподвижно и да не помръдва глава.

Стори му се, че Лоубок преглежда записките си цяла вечност, повтаряйки ги за себе си мълчаливо, като тихичко почукваше със скъпата писалка върху бележника си.

Плисъкът и барабаненето на дъжда все още оживяваше нощта, макар бурята да бе утихнала малко.

Дъсчените подове в стаите на горния етаж изскърцваха от време на време под краката на някой полицай, изпълняващ служебния си дълг.

Под масата Пейджи стисна с десницата си лявата ръка на Марти, а той й отвърна също със стискане за да й каже, че всичко е наред.

Но не всичко беше наред. Нищо още не бе обяснено, нито разгадано. Колкото до него, той бе сигурен, че тревогите им едва сега започваха.

… моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

Най-сетне Лоубок погледна Марти. С равен тон, който беше осъдителен именно, защото в него липсваха каквито и да са разбираеми акценти, детективът каза:

— Ама че история.

— Зная, че звучи невероятно — отвърна Марти, потискайки импулса си да увери Лоубок, че не е преувеличил степента на приликата между себе си и своя двойник, нито който и да е друг аспект от случилото се. Той бе казал истината. Не бе длъжен да се извинява заради факта, че в този случай истината бе така зашеметяваща, както всяка фантазия.

— И казвате, че нямате брат-близнак? — попита Лоубок.

— Не, сър.

— Никакъв брат изобщо?

— Аз съм единствено дете.

— Някой доведен брат?

— Родителите ми са сключили брак, когато са били на осемнадесет години. Никой от тях не се е женил или омъжвал за някого другиго след това. Уверявам ви, лейтенант, няма да можете лесно да намерите обяснение за този човек.

— Е, разбира се други бракове изобщо не са необходими, за да имате някой наполовина… или изцяло роден брат, ако трябва да бъдем точни — каза Лоубок и така прямо изгледа Марти в очите, че ако той бе отклонил погледа си, това би означавало признание за нещо.

Докато разсъждаваше върху току-що казаното от детектива, Пейджи стисна ръката му под масата, предупреждавайки го да не позволява на Лоубок да го разстройва. Марти се опита да убеди сам себе си, че детективът просто установява един факт. Така си беше, само че при такова уточняване той просто би трябвало или да гледа в бележника си, или към прозореца.

Отговаряйки почти така сковано, както държеше и главата си, Марти каза:

— Чакайте да видя… аз май имам три варианта на избор. Или баща ми е имал любов с майка ми, преди да се ожени за нея и двамата са дали този мой роден брат — незаконен брат — за осиновяване, или след като са сключили брак, баща ми е имал любов с някоя друга жена и тя е родила мой наполовина кръвен брат. Или пък майка ми е забременяла от някой друг мъж, преди или след като се е омъжила, и нейната бременност е била строго пазена семейна тайна.

Гледайки Мартин все още в очите, Лоубок каза:

— Съжалявам, ако съм ви обидил, мистър Стилуотър.

— И аз съжалявам.

— Не сте ли прекалено чувствителен на тази тема?

— Прекалено чувствителен ли?! — попита грубо Марти, чудейки се все пак дали не пресилва нещата.

— Някои двойки наистина имат деца, преди да са готови да сключат брак — каза детективът, — и често ги дават за осиновяване.

— Не и моите родители!

— Имате ли факти за това?

— Аз ги познавам!

— Може би трябва да ги попитате.

— Може би ще го направя.

— Кога?

— Ще си помисля.

Едва забележима, мимолетна усмивка, като сянка на летяща птица, пробягна по лицето на Лоубок.