Дийн Кунц - Мистър Убийство

Леко сгърбен върху седалката на шофьорското място, Дру Ослет откъсна поглед от смразяващия пейзаж и се съсредоточи върху електронната карта, която държеше в скута си. Тя показваше разположението на автомобила им във всеки момент от пътя.

Устройството бе голямо колкото дипломатическо куфарче, макар и не правоъгълно, а квадратно по форма. То се захранваше от акумулатора на колата чрез запалката на арматурното табло. Горната плоска част приличаше на телевизионен приемник: най-вече екран с лъскава стоманена рамка и копчета. На фона на бледо зеления, светещ дисплей със смарагдово зелено бяха отбелязани междущатските магистрали, щатските аутобани — с жълто, провинциалните шосета — със синьо, непавираните и черните, коларски пътища бяха отбелязани с прекъсната, черна линия. Населените места — възмутително малко на брой в тази част на света! — бяха оцветени в розово.

Тяхната кола беше една червена, светла точка почти в средата на екрана. Точката се движеше непрекъснато по смарагдово зелената линия, която беше междущатска магистрала 40.

— Около шест и половина километра вече — каза Ослет.

Карл Клокър, шофьорът, не отговори. Дори и в най-добро разположение на духа, Клокър не си падаше много по приказките.

Квадратният екран на електронната карта бе настроен на средна честота и показваше сто квадратни мили 18 18 Една миля — 1609,31 м. — Б.пр. територия, разделена на квадрати в съответния мащаб всеки със страна десет мили. Ослет натисна едно от копчетата, картата премигна и един от квадратите се увеличи дотолкова, че изпълни екрана. Получи се квадрат със страна равняваща се на двадесет и пет мили, разделена на пет равни отсечки.

Червената точка, представляваща колата им, сега беше четири пъти по-голяма отпреди. Тя вече не беше в средата, а малко надясно.

Близо до левия ръб на екрана, на по-малко от четири мили, имаше един бял и мигащ X, който не се движеше и бе няколко милиметра вдясно от магистрала 40. X означаваше, че картата е включена.

Ослет обичаше да се занимава с нея, защото екранът беше с толкова ярки и хубави цветове — като табло на някоя скъпа видеоигра. А той много обичаше видеоигрите. Всъщност, въпреки че беше на тридесет и две години, някои от най-любимите му заведения бяха безистените, където редици бездушни машини примамваха окото с ярките и пъстри електронни светлини и галеха ухото с безкрайните „бииип“, „тррр“, „бззз“, „фюууу“, „би-биип“, „бау-бау“, „тряс“, и други музикални изпълнения на треперливите електронни тонове.

За жалост с картата не се чувстваше обичайната възбуда от играта, а и изобщо нямаше никакви звукови ефекти.

Все пак тя го възбуждаше, защото не всеки можеше да има устройство, наречено СУСП — Сателитно Устройство за Следене на Пътя. То не се продаваше в магазините за ширпотреба, отчасти защото цената му бе така безбожна, че потенциалните купувачи бяха твърде малко, за да бъде оправдано пускането на такава стока на широкия пазар. Освен това част от технологията на производството бе допълнително обременена от строги правила за секретност с оглед запазване на националната сигурност. И тъй като картата беше най-вече средство за сериозно и тайно следене и наблюдение, повечето от сравнително малобройните съществуващи устройства се използваха в момента от федералните полицейски и секретни служби или бяха в ръцете на подобни организации в други страни, свързани със Съединените щати.

— Около пет километра — каза Дру на Клокър.

Намусеният шофьор дори не изръмжа в отговор.

От СУСП излизаха жици и свършваха в една гумена розета с осем сантиметров диаметър, която Ослет бе лепнал в най-високата част на извитото предно стъкло. Малкото блокче от микроминиатюрна електроника в основата на розетата служеше като сателитен предавател и приемател. Посредством кодирани микровълнови импулси СУСП можеше бързо да засече десетки геосинхронни комуникации и да следи сателити, които бяха собственост на частни компании и различни военни формирования, да прониква в техните системи за сигурност, да вкарва собствената си програма в паметните им устройства и да ги включва в собствения си оперативен списък, без да разстройва първичните им функции или да сигнализира техните монитори, че е извършено нашествие.

С използването на два сателита, които да търсят (и улавят) специалния сигнал на определен предавател, СУСП можеше да засече положението на носача на предавателя. Обикновено предавателят, който се търсеше, биваше най-безобидно и малко пакетче, закрепено отдолу на колата на следения обект — понякога биваше самолет или яхта, — за да може да бъде наблюдаван от разстояние и да не подозира, че зад него има опашка.