Дийн Кунц - Мистър Убийство

Марти мина през отворената врата и се озова във вътрешния двор.

Страхът отново се бе събудил в него и поддържаше съзнанието му силно възбудено, при което цветовете биваха по-наситени, миризмите по-остри, звуците по-ясни и по-чисти, отколкото когато и да било преди. Чувството бе сходно с онези неизразимо силни усещания от някои детски и юношески сънища, особено тези, в които сънуващият лети в небесата без всякакви усилия — както птица — или пък изживява сексуално единение с жена и то така съвършено, че по-късно не може да си спомни нито лицето, нито тялото й, а остава само излъчването от съвършената красота. Тези специални сънища сякаш изобщо не бяха фантазии, а просто поглед към една по-пълна и по-подробна действителност извън реалностите на пробуждащия се свят. Минавайки през кухненската врата, излизайки от топлата къща в студеното царство на природата, Марти изведнъж си спомни за онези странни, покъртително ярки и отдавна забравени видения — сега той изпитваше същите силни усещания, нащрек за всеки нюанс от онова, което бе видял, чул, помирисал, докоснал…

От плътно обраслите с лиани решетки се отцеждаше или капеше вода, която разплискваше локвите, черни като нефт на отслабващата светлина. Върху тази черна течност плуваха алени цветове, разпръснати така, че макар и да не бяха подредени, притежаваха сякаш някаква особена загадъчност, така знаменателни и фатални като древната калиграфия на някой отдавна починал китайски мистик.

Около задния двор — малък и ограден със стена, както повечето задни дворове в южна Калифорния — диви вишни и скупчени вечно зелени храсти потреперваха нещастно, разклащани енергично от вятъра. В северозападния край на двора дългите и нежни клони на два австрийски евкалипта се мятаха във въздуха, ронещи овални листа, така сребристосиви, че приличаха на крилцата на морско конче.

В сенките на дърветата, а също и зад някои от по-големите храсти имаше места, където човек би могъл да се скрие.

Марти нямаше намерение да търси там. Ако нещастникът се бе извлякъл от къщата, за да се сгуши в някакво мразовито и подгизнало гнездо от жасмин и агапанта 16 16 Вид тропически храст. — Б.пр. , отслабнал от загубата на кръв, откриването му не беше толкова належащо. По-важно беше да се убеди, че точно в този момент Другият не се измъква нанякъде незабелязан.

Приспособили се от дълги години към сушата и свикнали да виждат вода само от пръскачките, цял рояк жаби квакаха от своите тайни кътчета — десетки пронизителни крякания, които обикновено бяха много чаровни, но сега изглеждаха зловещи и заплашителни. Над техния хор се извисяваше далечният вой на приближаващи сирени.

Ако непознатият се опиташе да се измъкне, преди да дойде полицията, евентуалните пътища за бягство бяха малко. Би могъл да се изкачи по една от стените, но това изглеждаше малко вероятно, защото въпреки чудодейното си възстановяване, той просто не бе имал достатъчно време, за да прекоси поляната, да се шмугне между храстите и да се прехвърли в един от съседните дворове.

Марти се обърна надясно и изтича изпод течащия покрив на патиото навън. Мокър до кости, с пет-шест крачки той премина тичешком по тясната пътечка покрай задната част на къщата, а след това изтича и покрай задната стена на пристроения гараж.

Поройният дъжд бе подмамил охлювите от влажните и сенчести кътчета, където те обикновено оставаха до късно след падането на здрача. Техните бледи, слузести тела се подаваха почти изцяло от черупките, а късите им, дебели рогчета опипваха пътя напред. Неизбежно Марти стъпка някои от тях, превръщайки ги в пихтия. През главата му мина суеверната представа за това, че някаква космическа общност би могла всяка секунда да го стъпче с крака по също толкова бездушен начин.

Когато зави зад ъгъла и тръгна по черния път, ограден от едната страна от зида на някакъв гараж и живия плет, Марти очакваше да види двойника си, накуцващ към предната част на къщата. Пътеката беше безлюдна. Портата в края беше полуоткрехната.

Когато Марти изтича по алеята и излезе пред къщата, сирените се чуваха вече много по-силно. Той прецапа канавката, пълна с около метър и половина бързоструйна вода, студена като реката Стикс, застана на улицата, погледна наляво и надясно, но засега поне не можа да види никакви полицейски коли.

Другият също го нямаше. Марти беше сам на улицата.

При следващата пресечка на юг, твърде далече, за да бъде разпозната марката й някаква кола стремително се отдалечаваше. Макар да се движеше доста бързо за такова лошо време, Марти смяташе, че автомобилът не се управлява от двойника му. Той все още не можеше да повярва, че сериозно ранен човек би могъл да ходи, а още по-малко пък да стигне до колата си и да я подкара така бързо. Без съмнение те скоро щяха да открият мръсника някъде наблизо, легнал в храстите, изпаднал в безсъзнание или мъртъв. Колата зави зад ъгъла сякаш прекалено бързо. Чу се как гумите изскърцаха. Възмутеният им писък се извиси над плисъка и шуртенето на дъждовната вода. В следния миг автомобилът вече го нямаше.