Дийн Кунц - Мистър Убийство

Когато Марти се втурна в кухнята откъм трапезарията, оставяйки летящата врата да се раздвижи напред-назад няколко пъти, Пейджи изненадано се извърна от закачалката, върху която окачваше дъждобрана си. Момичетата бяха все още в жълтите си мушами и широкополи, найлонови папки. Те се усмихнаха широко и наклониха глави в очакване, представяйки си може би, че бурното нахлуване на баща им е началото на някаква закачка или едно от неговите импровизирани изпълнения.

— Изведи ги оттук! — продрано извика той към Пейджи, мъчейки се безуспешно да изглежда спокоен. — Гласът му бе прекалено прегракнал, а напрежението — прекалено голямо.

— Какво се е случило с тебе?

— Веднага! — настоя Марти. — Незабавно ги заведи отсреща у Вик и Кейти.

Момичетата видяха оръжието в ръката му. Усмивките им изчезнаха, очите им се разшириха.

— Ти кървиш. Какво… — започна Пейджи, но не довърши изречението си.

— Не аз — прекъсна я Марти, разбирайки едва сега, че цялата му риза бе изцапана с кръвта на Другия, когато бе паднал върху него. — Аз съм добре.

— Какво се е случило? — настоя Пейджи.

Отваряйки рязко вратата към гаража, Марти отвърна:

— Случи се нещо тук…

Гърлото го болеше, когато говореше, и все пак той едва ли не фъфлеше трескаво в желанието си час по-скоро да ги изведе от къщата. Това бе първият случай в живота му, отдаден на словото, когато Марти говореше несвързано.

— Проблем — бръщолевеше той. — Нещо… господи! Нали разбираш?! Нещо, което се случва… неприятности…

— Марти…

— Хайде, отивайте у Делорио! Всички!

Марти прекрачи прага, влезе в тъмния гараж и натисна копчето за автомата — голямата гаражна врата затрака, вдигайки се нагоре. Той срещна погледа на Пейджи и каза:

— Децата ще са в безопасност у Делорио.

Без да си дава труд да вземе дъждобрана си от закачалката, Пейджи поведе децата, мина покрай него и трите влязоха в гаража, запътвайки се към вдигащата се врата.

— Обади се в полицията! — извика след нея Марти и лицето му се сви от болката, която усети при това усилие.

Тя се обърна и го погледна. Лицето й изведнъж се състари от тревога.

— Аз съм добре, но тук има един човек, който е ранен зле — каза той.

— Ела с нас — рече умоляващо тя.

— Не мога! Извикай полицията!

— Марти…

— Тръгвай, Пейджи! Просто тръгвай!

Тя мина между Шарлът и Емили, улови всяка от тях за ръка и ги поведе навън в дъжда, обръщайки се назад към него само още веднъж.

Марти ги наблюдаваше, докато стигнаха края на алеята, огледаха се наляво и надясно за коли и тръгнаха да пресичат улицата. С всяка крачка те се отдалечаваха от него и през сребърната завеса на дъжда все по-малко приличаха на живи хора, а все повече на изчезващи в далечината призраци. Обзе го обезпокоителното предчувствие, че вече никога няма да ги види живи. Той знаеше, че това е чисто и просто инстинктивна и подсъзнателна реакция на натрупания в кръвта му адреналин, ала все пак страхът пусна корен в сърцето му и започна да расте.

В гаража нахлу студен и влажен вятър и стигна чак до най-отдалечените кътчета. Марти почувства потта по лицето си така, сякаш на часа се бе превърнал в лед.

Той се върна в кухнята и затвори вратата.

Макар че трепереше и бе полузамръзнал от студ, той копнееше за една студена напитка, защото гърлото му гореше така, сякаш бе обгорено с газ.

Мъжът в преддверието навярно умираше и точно в тази секунда се тресеше в предсмъртни гърчове или пък получаваше сърдечен пристъп. Беше в много тежко състояние. Следователно би било добре да стои при него и да го наблюдава, ако се наложеше да дава някаква помощ, преди да пристигнат официалните власти. Марти нехаеше дали непознатият ще умре — всъщност искаше смъртта му — но не и преди да се получеха отговорите на някои въпроси. Последните събития поне бяха до известна степен смислени.

Преди да направеше каквото и да било, Марти трябваше да пийне нещо студено, за да успокои гърлото си. Точно сега всяка глътка бе мъчение. Когато ченгетата пристигнеха, той трябваше да е готов много да говори.

Водата от чешмата не бе достатъчно студена, за да уталожи болката му. Ето защо Марти отвори хладилника, който сега беше много по-празен (той би могъл да се закълне в това), отколкото сутринта и грабна една картонена кутия прясно мляко. Не, от мисълта за млякото му се повдигна. То му напомняше за кръв, тъй като беше телесна течност. Това от своя страна беше абсурдно разбира се, но събитията в последния час бяха съвсем нелепи, което пък означаваше, че някои от реакциите на Марти също трябваше да бъдат нелепи. Той върна кутията върху рафта на хладилника, посегна за портокаловия сок и видя бутилките с бира „Корона“, както и кутиите от шестнадесет унции 15 15 Една унция — 28,3 гр. — Б.пр. с „Корс“. Нищо досега не му се бе виждало така желано, както тези изстудени бири. Марти грабна една кутия „Корс“, защото тя съдържаше малко повече бира отколкото бутилка „Корона“.