Дийн Кунц - Мистър Убийство

Паднаха от около четири и половина метра височина. Не беше много, не беше дори опасно може би, тъй като скоростта на падането им бе убита от долните перила. Все пак ударът изкара и малкото количество въздух, което Марти бе успял да поеме по време на падането, макар че сблъсъкът бе омекотен от намиращия се под него непознат, който с гърба си пръв удари пода. Чу се кънтящ трясък като от ковашки чук.

Задъхан и кашлящ, Марти се отскубна от двойника си и се опита да се отдалечи на достатъчно разстояние. Беше останал без дъх, виеше му се свят и не бе сигурен, дали не си е счупил нещо при падането. Когато задавено пое първите големи глътки въздух, гърлото му, наранено от стискането, изведнъж го засмъдя, а когато се закашля, усети болка — същата, както ако бе глътнал топка бодлива тел и цяла купчина криви пирони. Да се измъкне пъргаво като котарак беше първото му намерение, но на практика то се оказа невъзможно. Успя само да пропълзи по пода на преддверието, влачейки се и потрепвайки като бръмбар, напръскан с инсектицид.

Марти премигна няколко пъти, за да пропъди сълзите, плувнали в очите му от острата кашлица, и съзря оръжието си. Беше на около четири метра — много зад линията, в която се сливаха теракотните плочки на преддверието и дъсчения под на всекидневната. Така, както се бе вторачил и както самоотвержено се влачеше към него, човек би рекъл, че за Марти пистолетът беше едва ли не Свещения граал.

Внезапно той усети някакво накъсано тракане, което не беше от бурята. Сетне последва глух пукот, който Марти някак неясно свърза с Другия, но не се спря, за да погледне назад. Навярно бе чул предсмъртния му гърч — непознатият барабанеше с пети по пода… една последна конвулсия… В най-добрия случай мръсникът бе поне тежко ранен… Осакатен и умиращ. Обаче Марти чакаше с нетърпение да сложи треперещите си ръце върху своя пистолет, преди да отпразнува оцеляването си.

Той се протегна към оръжието, сграбчи го и от гърдите му се изтръгна уморено, но победно ръмжене. Обърна се на една страна, извъртя се като змиорка и насочи пистолета обратно към преддверието, очакващ упорития му преследвач отново да се нахвърли върху него.

Но Другият продължаваше да лежи по гръб. Краката му бяха разкрачени, ръцете — покрай тялото… Неподвижен… Може дори да е мъртъв. Обаче къде ти такъв късмет?! Главата му вяло се извърна към Марти. Лицето му беше бледо, лъщеше от пот — приличаше на бяла и лъскава маска от порцелан.

— Некадърник — изхриптя той.

Изглежда можеше да движи само главата си и пръстите на дясната си ръка, макар и не самата ръка. Лицето му бе изкривено по-скоро от усилие, отколкото от болка. Непознатият надигна глава от пода, а пръстите на ръката му се свиваха и разпускаха като краката на умираща тарантула, обаче той изглежда не можеше да се изправи или да свие колената си.

— Некадърник — повтори двойникът.

Нещо в начина, по който той произнасяше думата, напомни на Марти за войник-играчка с повреден механизъм.

Подпирайки се с една ръка върху стената, Марти се изправи.

— Ще ме убиеш ли? — попита Другият.

Перспективата да пусне куршум в главата на ранен и беззащитен човек беше изключително противна за Марти, ала той все пак се изкушаваше да извърши това зверство и после да се тревожи за психологическите и юридически последици. Възпря го както любопитството му, така и моралните му принципи.

— Да те убия ли? С удоволствие! — Гласът му бе прегракнал и щеше да бъде в това състояние още ден-два, докато се съвземеше от опита да бъде удушен. — Кой си ти, по дяволите?

Всяка хриптяща дума му напомняше, че е голям късметлия, загдето е в състояние да зададе този въпрос.

Отново се чу насеченото тракане — същият звук, който бе регистрирал, докато се придвижваше към пистолета си. Този път Марти разбра от какво е: не беше конвулсивното потрепване на петите на умиращ мъж, проснат по гръб, а вибрациите от автоматичната гаражна врата, която първия път се бе вдигнала нагоре, а сега се спускаше надолу.

В кухнята се чуха гласовете на Пейджи и момичетата, когато от гаража влязоха в къщата.

Все по-уверен с всяка изминала секунда и вече овладял дишането си, Марти бързо прекоси всекидневната, отправяйки се към трапезарията, за да може час по-скоро да стигне там и да не позволи на дъщерите си да видят следите от случилото се. В разстояние на много дни те щяха да се чувстват неудобно в собствения си дом, ако разберяха, че някакъв непознат се бе вмъкнал в къщата им и се бе опитал да убие баща им. Щяха обаче да бъдат още по-тежко травматизирани ако видеха разрушенията и окървавения, парализиран мъж на пода в преддверието, който умираше. А като се вземеше предвид и фактът, че този непознат беше копие на баща им, децата навярно никога нямаше да могат да спят спокойно в тази къща.