Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Какво смешно има? — попита Шарлът.

Потискайки смеха си, Пейджи набързо излъга:

— Нищо… сетих се… за една история, която се случи преди много време. На вас няма да ви се стори смешно. Просто мамини спомени.

Последното нещо, което Пейджи би посмяла да направи, беше да пречи на разговора им. Когато бе с тях в колата, тя почти не пускаше радиото. Каквото и да чуеше по него, то не бе и на половина толкова забавно, колкото „Шарлът и Емили Шоу“.

Когато дъждът съвсем се усили, Емили бе обхваната от внезапен пристъп на словоохотливост.

— Много по-забавно е да се возиш на хиперплан и да видиш кралицата, отколкото да бъдеш в подводница и някаква си там великанска сепия да се опитва да те сдъвче.

— Кралицата е скучна — рече Шарлът.

— Не е пък.

— Брей!

— Под замъка й се намира камерата за мъчения.

Шарлът не можа да сдържи интереса си и отново се обърна.

— Така ли?

— Да — отвърна Емили. — И там има един човек с желязна маска.

— Желязна маска ли?!

— Желязна маска — повтори тържествено Емили.

— Защо?

— Той е мнооого грозен отвърна Емили.

Пейджи реши, че като пораснат и двете, ще станат писателки. Бяха наследили яркото и неуморно въображение на Марти. Навярно, също като него те щяха да изпитват непрестанна нужда да го упражняват, макар че онова, което евентуално биха написали, щеше да е съвсем различно от романите на баща им, а и помежду им техните творби биха се различавали твърде много.

Пейджи с нетърпение чакаше да разкаже на Марти за подводниците, хиперпланите, великанските сепии, изпържените като картофки пипала и тролъпите при кралицата.

Тя прие предварителната диагноза на доктор Пол Гътридж, че обезпокоителните симптоми на Марти се дължат просто на стрес, и реши да не се тревожи повече… поне докато не получеха резултати от тестовете, разкриващи нещо по-лошо. Нищо нямаше да се случи на Марти. Той беше природна сила, неизчерпаем източник на енергия и смях, неудържим и жилав. Щеше бързо да стъпи на крака — така, както Шарлът се вдигна от смъртното си легло преди пет години. Нищо нямаше да се случи на нито един от тях, защото всички те имаха още много живот пред себе си и им предстояха още много прекрасни моменти.

Страхотна светкавица, каквито рядко спохождаха южна Калифорния, но изобилстващи точно в този момент, раздра небето, повличайки след себе си ехтящ гръмотевичен тътен, сякаш тропот на небесната колесница, с която самият Господ бог би препуснал от небето в деня на страшния съд.

Марти беше само на около два метра от вратата на детската спалня. Приближаваше я откъм пантите. Така можеше да се пресегне за дръжката на вратата и да я отвори, като я блъсне навътре, без да се излага на риска да се показва в цял ръст.

Опитвайки се да не стъпва в локвите кръв, Марти погледна само за миг надолу към килима, където петната от съсиреци бяха по-малки и по-нарядко, отколкото в други участъци на коридора. Той забеляза някаква аномалия и за секунди и тя се регистрира отначало само от подсъзнанието му. Сетне Марти направи още една крачка към вратата, с поглед прикован в нея, и чак тогава напълно осъзна току-що видяното: отпечатък на предната половина от подметката на маратонка, леко зацапана с кръв — също като двадесетте или тридесетте други отпечатъци, покрай които вече бе минал. Само че тази едва забележима следа — предната половина, където бяха пръстите — бе насочена различно от другите, в погрешна посока — тази, от която непознатият бе дошъл.

Марти замръзна на мястото си, когато схвана значението на отпечатъка.

Другият бе отишъл до детската спалня, но не беше влязъл вътре. Бе се върнал обратно, успявайки по някакъв начин да намали кървенето и то така чувствително, че вече да не маркира пътя си… освен този единствен издайнически отпечатък от подметка, а може би и още един-два, които Марти не беше забелязал.

Обръщайки се кръгом, хванал оръжието си с две ръце, той извика, когато видя как Другият се устремява към него от кабинета на Пейджи, движейки се доста бързо за човек ранен в гърдите и загубил половин-един литър кръв. Той удари силно Марти, забивайки глава под насоченото напред оръжие. Запрати го чак до перилата като го принуди да вдигне ръце.

Марти натисна спусъка по рефлекс, докато летеше към перилата, но куршумът се заби в тавана на коридора. Солидният дървен парапет го удари отзад, в кръста и от устните на Марти се изтръгна сподавен вик, когато силна болка прониза бъбреците му хоризонтално, а после се стрелна нагоре по прешленестата стълбица на гръбнака му, под формата на стотици шипове.