Дийн Кунц - Мистър Убийство

Всички тези практически съвети минаваха през главата му, както би станало с някой от неговите герои — суперченгета… и все пак Марти се държеше като най-обикновен гражданин, изпаднал в паника. Той се препъваше и залиташе в коридора на горния етаж, ръцете му бяха отпуснати и само с дясната държеше оръжието си, дишаше шумно… По този начин Марти се превърна не толкова в заплаха, колкото в мишена, защото, ако трябваше да се погледнат нещата в очите, той не беше никакъв полицай, а само един задник, който понякога пишеше за полицаите. Колкото и дълго да лелееше човек една мечта, една фантазия, той не би могъл да действа като полицай в дадена напрегната ситуация, освен ако не беше трениран и обучен като такъв. Марти бе допуснал същата грешка, както мнозина други — бе объркал действителното с измислицата, смятайки, че е непобедимият герой от страниците на романите си. Обаче имаше дяволски късмет, че другият Марти не го очакваше. Коридорът горе беше празен.

Той изглеждаше също като мене.

Не мога да мисля за това сега. Няма време. Съсредоточи се върху това да останеш жив и да очистиш мръсника, преди да е наранил Пейджи или момичетата. Ако оцелееш, ще имаш време да търсиш обяснения за поразителната прилика, да разрешиш загадката… Но не сега!

Ослушай се. Някакво движение?

Може би.

Не, нищо.

Дръж пистолета, насочен с дулото напред.

Стената непосредствено до вратата на кабинета е зацапана с пресния кървав отпечатък на човешка длан. Ужасяващо количество кръв бе попило в светло бежовия килим тук. За известно време поне, докато Марти бе стоял зад бюрото си, слисан и временно неподвижен поради шока от нападението, раненият мъж се бе подпирал върху стената в коридора, като навярно се бе опитвал да спре кървенето.

Марти се изпоти. Прилоша му, беше уплашен. По лявото му слепоочие се стичаше пот и влизаше в очите му, щипейки го и замъглявайки зрението му. Той изтри с ръкава на ризата си своето гладко, изпъкнало чело и премигна енергично няколко пъти, за да отмие солта от потта със сълзите си.

Когато престъпникът се бе отделил от стената (навярно, докато Марти все още бе застинал неподвижен зад бюрото си), той бе минал през локвата от собствената си кръв. Пътят му беше белязан с нарязаните, червени отпечатъци от подметките на маратонки, както и от непрекъсната, тънка, алена диря.

В къщата бе тихо. С мъничко късмет това би могло да означава, че нападателят е мъртъв.

Марти потрепери и тръгна, следвайки внимателно ужасната диря покрай банята в коридора, завивайки зад ъгъла, покрай двойната врана на голямата, тъмна спалня, покрай горната площадка на стълбището… Той спря там, където коридорът на горния етаж свършваше в нещо като веранда с изглед към всекидневната.

От дясната му страна бяха перилата от избеляло дъбово дърво, зад които се виждаше пиринченият полилей. Марти го бе запалил, когато по-рано бе минал през антрето. Под полилея се виждаше стълбището, спускащо се надолу, както и покритото с мозаечни плочки, входно антре на два етажа, което беше преддверие към двуетажната всекидневна.

В ляво на около метър-два надолу по верандата се намираше стаята, която Пейджи използваше като свой домашен кабинет. Един ден той щеше да бъде още една спалня за Шарлът или Емили, когато сметнеха, че вече са достатъчно големи, за да спят отделно. Вратата беше полуоткрехната. Зад нея се рояха черните сенки на мрака, редеещи тук-там поради сумрачната светлина на бурния и гаснещ ден, която едва-едва се процеждаше през стъклата на прозорците.

Кървавата следа минаваше покрай този кабинет и стигаше до края на верандата, пред вратата на детската спалня, която беше затворена. Нападателят беше вътре. Марти се вбеси като си помисли как престъпникът се рови във вещите на момичетата, как пипа нещата им, омърсявайки всичко с кървавите си ръце и лудостта си.

Той си спомни налудничавите нотки в гласа му… И все пак говорът на непознатия приличаше толкова много на неговия: Моята Пейджи, тя е моя, моята Шарлът, моята Емили…

— Да имаш да вземаш! — рече гневно Марти, с пистолет насочен право към затворената врата.

Той погледна часовника си.

Беше четири часа и двадесет и осем минути.

А сега какво?

Можеше да стои тук, в коридора, готов да гръмне мръсника и да го запрати в ада веднага, щом вратата се отвореше. Можеше да изчака Пейджи и децата, да им извика, когато бяха вече в къщата… да каже на Пейджи да се обади на 911. Тогава тя можеше набързо да заведе децата у Вик и Кейти Делорио, където щяха да са на сигурно място, докато той държеше под прицел вратата до пристигането на полицията.