Дийн Кунц - Мистър Убийство

Планът изглеждаше добър, надежден, хладнокръвен, сигурен. За един кратък миг ударите на сърцето му станаха по-спокойни и не така болезнени.

Точно тогава го връхлетя проклятието на писателското въображение — като черен водовъртеж, засмукващ го в мрачната бездна на ужасяващи вероятности… Проклятието на вечното ами ако, ами ако, ами ако . Ами ако другият Марти бе все още достатъчно силен, за да отвори прозореца в детската спалня, да се спусне върху покрива на патиото в задната част на къщата, а оттам да скочи сред цветята? Ами ако се промъкнеше покрай къщата и излезеше на улицата тъкмо, когато Пейджи спираше колата в алеята заедно с момичетата?

Би могло да се случи! Можеше да се случи! Щеше да се случи!!! Или нещо друго, също толкова ужасяващо, а то бе още по-лошо. Черният водовъртеж на действителността изковаваше далеч по-страховити възможности, отколкото което и да е мрачно, писателско въображение. В тази епоха на социален упадък дори на най-тихите улички и в най-спокойните квартали можеха да се случат най-неочаквани и гротескни прояви на зверско насилие, при което хората се ужасяваха и онемяваха от шока, ала не се изненадваха.

Онзи навярно дебнеше зад вратата на празната стая.

Четири часа и двадесет и девет минути!

Навярно Пейджи вече завиваше зад ъгъла на долната пряка и тръгваше по тяхната улица…

Вероятно съседите бяха чули изстрелите и бяха извикали полицията. Моля те, боже, нека да бъде така!

Марти нямаше друг съзнателен избор, освен да разбие вратата на детската спалня, за да разбере дали Другият е там или не.

Другият. В кабинета си, когато се срещна лице в лице с непознатия, Марти бързо пропъди мисълта, че навярно си има работа с някоя свръхестествена сила. Един дух не би могъл да е толкова материален и триизмерен, колкото бе този човек. Ако изобщо съществуваха, създанията от другата страна на линията на живота не бяха уязвими от куршуми. И все пак го преследваше някакво усещане за свръхестественото, като с всеки миг ставаше все по-осезателно. Макар Марти да подозираше, че този неприятел бе много по-зловещ от призраците или променящите формата си демони, и че бе много по-ужасяващ и по-земен, роден в този свят и никъде другаде, той все пак продължаваше да мисли за него, използвайки думи, които обикновено присъстваха в разказите за витаещи духове: дух, фантом, блуждаещ огън, привидение, призрак, неканеният, неумиращият, съществото.

Другият.

Вратата не помръдваше, чакаше.

Къщата бе по-тиха от гробница.

Вече изцяло погълнат от преследването на Другия, Марти още повече съсредоточи вниманието си, докато най-накрая стана безчувствен за ударите на собственото си сърце, сляп за всичко друго, освен за вратата, глух за всички звуци, освен за тези, които идваха от детската стая и не чувстващ нищо друго освен натиска на пръста си върху спусъка на пистолета.

Кървавата диря.

Насеченият отпечатък от подметки на маратонки.

Вратата.

Чакаща…

Марти бе сякаш сраснал със земята и вцепенен от собствената си нерешителност.

Вратата.

Изведнъж нещо над него изтрополи. Той рязко вдигна глава и погледна към тавана — беше точно под издигащата се нагоре квадратна капандура, широка един и висока около два метра, покрита с плексиглас. Дъждът барабанеше върху капака от плексиглас. Просто дъжд — почукването на дъждовните капки. Като че ли напрежението, породено от нерешителността му, го върна с пълна сила към действителността и внезапно той бе потопен в многогласния хор на бурята, който изобщо не бе чул, докато преследваше Другия. Съзнанието му бе улавяло рева на вятъра само на фон, търсейки по-тихи и коварни шумове. Сега всички звуци на бурята, едни по-ясно, а други по-слабо доловими, се стовариха отгоре му: воят, ревът и свиренето на вятъра, барабанният залп на дъжда, гръмотевичният трясък, сухото, влудяващо скрибуцане на някой клон, отъркал се в стената на къщата, тракането на някое парче ламарина, откъснало се от водосточната тръба.

Съседите не биха могли да чуят изстрелите поради развилнялата се буря. Тази надежда умря.

Стихията сякаш го тласна напред и той тръгна колебливо по следата — една стъпка, после друга… неумолимо Марти приближаваше вратата, която го чакаше.

Заради бурята здрачът се спусна рано над земята — мрачен и тягостен. Пейджи пусна фаровете и тръгна от училището на момичетата за вкъщи. Макар чистачките на предното стъкло да бяха включени на най-голяма скорост, те не успяваха да се справят с водопадите, стичащи се от отприщилото се небе. Или този дъждовен сезон най-сетне щеше да сложи край на последното засушаване, или природата си правеше жестока шега с хората, давайки им големи надежди, които по-късно нямаше да изпълни. Кръстовищата бяха наводнени. Канавките преливаха. „БеЕмВе“-то вдигаше от двете си страни огромни пръски вода, профучавайки през локвите. А срещу тях от мъгливия мрак в другото платно изплуваха светлините на колите, подобни на сигналните прожектори на батискафи, изследващи океанското дъно.