Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Кой си ти? — попита копието.

Марти не можа да отговори, защото усещаше сърцето си в гърлото и с всеки негов удар той сякаш се задушаваше. А и не се осмеляваше да говори, защото да започнеш разговор с една халюцинация означаваше да изпуснеш и последната си връзка с нормалния разум и да се хвърлиш в тъмната бездна на лудостта.

Фантомът промени леко въпроса си, говорейки все още в почуда и унес, но въпреки това заплашително снишавайки глас.

— Какъв си ти?

Без присъщите за психологическите или свръхестествени привидения призрачна флуидност и треперене, нито прозрачен, нито искрящ, двойникът пристъпи напред. Когато се раздвижи сенките и светлината заиграха по него така, както биха направили върху всяко триизмерно същество. Той изглеждаше така материален, както би бил всеки друг мъж.

Марти забеляза пистолета в дясната ръка на непознатия, притиснат до бедрото му, с дуло насочено към пода.

Двойникът направи още една крачка и спря на не повече от два и половина метра от другата страна на бюрото. Полуусмихнат, което бе много по-страшно, ако открито се смееше, непознатият каза:

— Как стана това? Сега какво? Ще станем ли по някакъв начин една личност, ще се слеем ли, като в някакъв смахнат, научнофантастичен филм…

Страхът изостри сетивата на Марти. Като че ли, гледайки двойника си през някаква силна лупа, той виждаше всеки контур, бръчка или пора върху лицето му. Въпреки приглушената светлина, мебелите и книгите в тъмните ъгли така ясно се открояваха, както и другите предмети, върху които светлината попадаше директно. Но макар и с изострени сетива, Марти не разпозна марката на оръжието на другия.

— … или просто да те убия и да заема твоето място? — продължаваше непознатият. — А ако те убия…

Струваше му се, че всяка халюцинация, изфабрикувана от съзнанието му, би трябвало да носи оръжие, което Марти познаваше.

— … спомените, които си ми откраднал, ще станат отново мои, когато умреш? Ако те убия…

В края на краищата, щом тази фигура беше само нереална заплаха, сътворена от болната му психика, то тогава всичко — призракът, дрехите, оръжието му — би трябвало да са плод на знанията и въображението на Марти.

— … ще стана ли отново цял? Когато умреш, ще си върна ли семейството? И ще се науча ли отново да пиша?

Следователно, ако оръжието беше истинско, двойникът също беше истински.

Наклонявайки леко глава и навеждайки се леко напред, сякаш силно заинтересуван от отговора на Марти, непознатият каза:

— Нужно ми е да пиша, ако ще бъда този, който трябва да бъда. Обаче думите не идват.

Еднопосочният разговор непрекъснато изненадваше Марти със своята непредсказуемост, което не беше в полза на версията, че неговата болна психика е изфабрикувала този непознат.

В гласа на двойника за първи път се прокрадна гняв. Беше по-скоро горчивина, отколкото изпепеляваща ярост, но бързо се разгоряваше.

— И това също си ми откраднал — думите, таланта. Искам си ги обратно! Толкова са ми нужни, че чак ме боли! Цел, смисъл… Знаеш ли, разбираш ли?! Който и да си ти, можеш ли да ме разбереш? Ужасната празнота, пустота… Господи, такава дълбока, черна бездна! — Непознатият сякаш изплюваше думите, а очите му гневно святкаха. — Искам онова, което си е мое! Мое, по дяволите! Искам живота си, съдбата си, моята Пейджи… и тя е моя… моята Шарлът, моята Емили…

Бюрото плюс двата метра и половина до непознатия правеха около три и половина метра общо. Щеше да стреля в него от упор.

Марти измъкна девет милиметровия пистолет от чекмеджето на бюрото, сграбчвайки го с две ръце. Той бутна предпазителя и дръпна спусъка още докато вдигаше дулото. Не го интересуваше дали обектът е истински или само някакъв призрак. Искаше само да го заличи, преди той да го унищожи.

Първият изстрел откъсна парче от ръба на бюрото. Дървото избухна в тънки трески като рояк разгневени оси, излетели стремително от кошера си. Вторият и третият изстрел улучиха другия Марти в гърдите. Куршумите не преминаха през него така, сякаш бе ектоплазма, нито го разбиха, както би станало с огледално отражение. Вместо това те го отхвърлиха назад. Той падна на земята, сварен напълно неподготвен, вдигна оръжието си, но то излетя от ръката му и се удари с трясък в пода. Блъсна се в етажерката с книги и се хвана за един от рафтовете, издърпвайки десетина тома на земята. Гърдите му се обливаха в кръв… Господи, колко много кръв! Очите му се разшириха от ужас и смайване, от устата му не излизаше дори стон, а само задавено хъркане, което бе по-скоро израз на изненадата му, отколкото на болката.