Дийн Кунц - Мистър Убийство

Влизайки в кабинета си, той посегна към електрическия ключ за осветлението, но не успя да го докосне дори, изненадан от факта, че крушката с цветния абажур и работната лампа бяха запалени. Когато излизаше, Марти винаги изгасваше осветлението. Преди да отиде на лекар обаче, той бе необяснимо потиснат от странното усещане, че е на пътя на някаква неумолима сила и очевидно не е имал достатъчно ясно съзнание, за да изгаси лампите.

Спомняйки си ужасния пристъп на паника в гаража, когато едва не се парализира от страх, Марти почувства как балонът на оптимизма му леко изпусна въздух.

Факсът и автоматичният телефонен секретар бяха в дъното на П-образната част в кабинета му. Върху втория светеше червената сигнална лампичка, а върху пластмасовата поставка на първия се виждаше ситно изписана хартия.

Преди да стигне до тях обаче, той видя счупения монитор. От рамката му стърчаха остри като ножове стъкла. В средата зееше черна дупка. Под крака му изхрущя парче стъкло, когато Марти бутна работния си стол встрани, и се втренчи изумен в компютъра.

Парчетата стъкло от екрана се бяха посипали по клавиатурата.

Усети, че му се повдига. Нима и това бе направил в пристъп на мозъчно затъмнение?! Нима бе взел някакъв тежък предмет и бе разбил екрана на парчета? Животът му се разпадаше също като счупения монитор.

Тогава забеляза още нещо върху клавиатурата, освен парчетата от стъкло. На оскъдната светлина му се стори, че вижда нещо като капки от разтопен шоколад.

Намръщен, Марти докосна едно от петънцата с върха на показалеца си. Още лепнеше. Част от него полепна по кожата му.

Той пъхна ръката си под светлината на работната лампа. Лепкавата течност на върха на пръста му беше тъмно червена… почти черна. Не беше шоколад.

Марти вдигна пръст към носа си, за да разбере дали течността има някакъв мирис.

Миризмата бе слаба, едва се усещаше, но той веднага разбра каква е. Навярно бе разбрал още в мига, когато бе докоснал течността, защото някъде вътре в себе си, на едно доста първично ниво бе устроен така, че винаги да я разпознава… Кръв!

Който бе счупил монитора, се бе порязал.

По ръцете на Марти нямаше дори драскотина.

Той бе напълно спокоен, освен че по гръбнака си усети тръпки, а от това кожата на тила му настръхна.

Обърна се бавно, очаквайки да види, че някой бе влязъл в стаята след него, но не — беше сам.

Дъждът барабанеше по покрива и гърголеше, изтичайки от близката водосточна тръба. За миг блесна светкавица. Успя да я зърне през широките прозорци на големите плантаторски жалузи. Гръмотевичният тътен се изтърколи от небето и отекна в стъклата на прозорците.

Марти се ослуша за шумове в къщата.

Единствените звуци бяха тези от бурята… и от ускорения ритъм на сърцето му.

Той пристъпи към чекмеджетата от дясната страна на бюрото и отвори второто по ред от горе надолу. Тази сутрин бе поставил там един девет милиметров пистолет „Смит и Уесън“ върху някакви книжа. Очакваше да не го намери, но очакванията му отново не се оправдаха. На меката и пъстра светлина от лампата с цветния абажур оръжието леко лъщеше.

— Имам нужда от моя живот.

Гласът стресна Марти, но това бе нищо в сравнение със сковаващия ужас, който сграбчи сърцето му в мига, когато вдигна поглед от автомата и видя мъжа. Той стоеше на прага. Беше облечен сякаш в собствените дънки на Марти и неговата собствена бархетна риза, която му беше съвсем по мярка, защото мъжът беше двойник на Марти. Всъщност, като се изключеше облеклото, той би могъл да бъде собственото му, огледално отражение.

— Имам нужда от моя живот — повтори тихо мъжът.

Марти нямаше нито брат, нито двойник, нито каквото и да било друго. И все пак само идентичен близнак би могъл да бъде толкова точно копие на него самия — във всяка черта на лицето, височина, тегло и конструкция на тялото.

— Защо открадна живота ми? — попита непознатият с нещо като искрена изненада в гласа. Гласът му бе уравновесен и спокоен — сякаш това не беше съвсем налудничав въпрос, а като че ли бе напълно възможно, ако не за другите то поне за Марти, да открадне нечий живот.

Осъзнавайки, че непознатият говори също като него, Марти затвори очи и се опита да си внуши, че това, което вижда, не е истина. Помисли си, че има халюцинация и че сам говори вместо този фантом, използвайки някакво свое умение по вентрилоквизъм. Мозъчни затъмнения, невероятно страшни кошмари, паника, а сега — халюцинации. Но когато отвори очи, двойникът му още беше там — упорита илюзия.