Дийн Кунц - Мистър Убийство

Включва компютъра — персонален е и производство на „Ай Би Ем“, с обемен хард диск. Добра машина. Не си спомня някога да я е купувал.

След програмата на управление големият екран показва и списъка на различните оперативни програми. Те са осем и са предимно от типа на „Уърд“. Той избира „Уърд-пърфект“ 5.1 и ето, че тя е готова за работа.

Не си спомня някога да се е учил да работи с компютър или да използва програмата „Уърд пърфект“. Това умение е забулено в мъглата на амнезията, както и умението му да си служи с оръжие, а също и странният факт, че познава улиците в различните градове. Очевидно шефовете му са вярвали, че ще му е нужно да разбира и от компютри, както и да борави с някои програми, за да може да изпълнява задачите си.

Сега дисплеят е чист.

Готово.

В долния десен ъгъл на синия екран се появяват бели букви и числа, които му показват, че е във файл DOC.1, страница първа, ред първи, десета позиция.

Така… Той е готов да напише роман — своя творба.

Убиецът гледа втренчено празния монитор и се опитва да започне. Началото се оказва много по-трудно от очакванията му.

От кухнята си е донесъл една бутилка „Корона“, защото е предвиждал, че ще му е нужно да смазва от време на време мислите си. Дръпва дълга глътка. Бирата е студена, освежаваща и е точно това, което му е необходимо, за да започне.

След като преполовява бутилката, увереността му се възвръща и той започва да пише. Изписва на екрана една дума, после спира:

Мъжът.

Мъжът какво?

Гледа екрана цяла минута, после написва „влезе в стаята“. Обаче каква стая? В къща ли? Или в административна сграда? Как изглежда стаята? Кой друг е в нея? Какво прави мъжът в тази стая, защо е там? Непременно ли трябва да е в стая? Не може ли примерно да влиза във влак, самолет или гробище?

Той изтрива „влезе в стаята“ и го замества с „беше висок“. И така, мъжът е висок. Какво от това, че е висок? Височината му от значение ли е за разказа? На колко години е? Какъв цвят са очите му, косата му? Бял ли е, черен ли е или азиатец? Как е облечен? Колкото до това, защо изобщо трябва да е мъж? Нима не може да е жена? Или пък дете?

С тези въпроси в главата си, той изчиства дисплея и започва историята отначало:

Мъж.

Отново се втренчва в екрана, който е ужасяващо празен. Неизразимо по-празен от преди — само три букви, станали сякаш по-празни, поради липсата на окончанието. Окончанието определя граматическия род, но иначе изборът на самата дума е неограничен. А това до голяма степен затруднява избора на втората дума, което убиецът не е очаквал в началото, преди да седне на стола, облечен в черна кожена дамаска и преди да включи компютъра.

Той изтрива „Мъж“.

Екранът е чист.

Готово.

Допива бирата си. Тя е студена и освежаваща, ала не смазва мислите му.

Отива до библиотеката и измъква осем романа с неговото име — Мартин Стилуотър. Занася ги до бюрото и известно време седи и чете първите страници, вторите страници, опитвайки се да раздвижи мозъка си.

Неговата съдба е да бъде Мартин Стилуотър. Това поне е ясно.

Той ще бъде добър баща за Шарлът и Емили.

Ще бъде също добър съпруг и любовник за красивата Пейджи.

Освен това ще пише романи… Криминални романи.

Явно той ги е писал и преди — поне десетина… Значи може пак да ги напише. Просто трябва да придобие повторно чувството за това как се пише роман… да придобие повторно умението.

Екранът е празен.

Той слага пръстите си върху клавиатурата, готов да пише.

Екранът е толкова празен… Празен, празен, празен! Присмива му се!

Подозирайки, че затруднението му се дължи на тихото, натрапливо бръмчене на мониторния вентилатор и на очакващото го, синьо електронно поле, в което е изписано „файл 1, страница 1“, той изключва компютъра. Възцарява се благословена тишина, но мъртвото сиво стъкло на монитора е дори още по-присмехулно от синия екран. Изключването на апарата показва, че се е признал за победен.

Той трябва да бъде Мартин Стилуотър, което означава, че трябва да пише:

Мъжът. Мъжът беше. Мъжът беше висок, със сини очи и руса коса, носеше син костюм, бяла риза и червена вратовръзка, беше около тридесет годишен и не знаеше какво прави в стаята, в която бе влязъл. По дяволите! Не става! Мъжът. Мъжът. Мъжът…

Той има нужда да пише, но всеки опит за това го хвърля в отчаяние. Скоро отчаянието ражда гняв. Познатата схема… Гневът се превръща в особена омраза към компютъра, ненавист , а също и в една малко размита омраза към незавидното му положение в света, към самия свят и всеки един негов обитател. Убиецът се нуждае от толкова малко, толкова трогателно малко… има нужда просто да принадлежи някъде, да бъде като другите хора, да има дом и семейство, да има цел, която да разбира. Толкова ли е много това? А? Не иска да е богат, да се движи сред високопоставените и могъщите, да обядва със знаменитости. Не е жаден за слава. След толкова борба, смут и самота сега има дом, съпруга и две деца и чувство за посока — съдба. Ала той чувства, че всичко това му се изплъзва от ръцете. Има нужда да бъде Мартин Стилуотър, но за да бъде Мартин Стилуотър трябва да може да пише , а той не може да пише, не може да пише… по дяволите всичко… не може да пише! Знае улиците в Канзас Сити, познава други градове, знае всичко за оръжията, за отваряне на ключалки, защото те са му внушили тези знания (които и да се „те“). Обаче не са сметнали за необходимо да му предадат знания за това как се пишат криминални романи, от което той се нуждае — о, колко отчаяно се нуждае ! — щом някога изобщо трябва да бъде Мартин Стилуотър и ако изобщо трябва да задържи прелестната си съпруга Пейджи, дъщерите си, своята нова съдба, която се изплъзва, изплъзва, изплъзва от ръцете… Единственият му шанс за щастие се изпарява с шеметна бързина, защото те са против него — всички те! Целият свят е срещу него, решен да го остави самотен и объркан! И защо? Защо?! Той ги мрази, мрази изкусните им планове и тяхната безлика мощ, презира ги — тях и техните машини — с толкова много горчивина, че… с яростен крясък той забива юмрука си в тъмния екран на компютъра, замахвайки не само срещу собственото си, гневно отражение, но и срещу машината и срещу всичко, което тя представлява. Звукът от счупено стъкло отеква в тишината на къщата, а вакуумът зад монитора изпуква и в същото време тихо изсъсква от нахлуващия вътре въздух.