Дийн Кунц - Мистър Убийство

Пейджи обикновено предлагаше горещ шоколад и сладки или соленки и чаша студена кола. Това доста улесняваше разговора, защото човек се чувстваше така сякаш е „на гости при баба“. Поне така изглеждаше къщата на баба в онези времена, когато тя не си правеше пластична операция на лицето, не си коригираше тялото чрез хирургическо отстраняване на мастните тъкани, не се развеждаше с дядо, не предприемаше ергенски корабни пътешествия до Кабо Сан Лукас и не отлиташе за уикенда до Лас Вегас с приятеля си.

Повечето клиенти още при първото си посещение се стряскаха, когато не виждаха събраните трудове на Фройд, нито стандартната кушетка за прегледи, нито пък прекалено строгата атмосфера на един психиатричен кабинет. Дори когато Пейджи напомняше на клиентите си, че тя не е психиатър или доктор по медицина, а само дипломиран консултант-психолог, който вижда посетителите си повече като „клиенти“, отколкото като „пациенти“, хората с по-сериозни комуникационни проблеми от неврозата и психозата оставаха смутени през първите тридесет минути от посещението си. В края на краищата стаята (а Пейджи би искала да вярва, че и приятелският й подход) спечелваше сърцата на пациентите.

Последният преглед Пейджи бе записала за два часа. Посетителите бяха Саманта Ечисън и нейният осем годишен син, Шон. Първият съпруг на Саманта, бащата на Шон, бе починал наскоро, след като Шон бе навършил пет години. Две и половина години по-късно Саманта се бе омъжила повторно и проблемите в поведението на Шон бяха започнали буквално в деня на сватбата й. Това очевидно се дължеше на погрешното му убеждение, че майка му бе извършила предателство спрямо неговия починал баща и един ден би могла да предаде и него самия. Пет месеца вече Пейджи се виждаше с момчето два пъти седмично, опитвайки се да спечели доверието му, откривайки начини на общуване, за да могат да обсъдят болката на Шон, страха и гнева му, за които той не можеше да говори с майка си, Днес Саманта щеше да участва за първи път, което беше важна стъпка, тъй като прогресът обикновено настъпваше бързо, щом детето беше вече готово да каже на родителя си онова, което бе споделило с консултантката си.

Пейджи седеше в едно от креслата, което бе само за нея и посегна към другия край на масата, където се намираше телефонът, наподобяващ антика. Той бе не само телефон, но и преговорна уредба, свързваща кабинета с приемната. Пейджи възнамеряваше да помоли секретарката си, Мили, да въведе Саманта и Шон Ечисън, но уредбата избръмча, преди още Пейджи да вдигне слушалката.

— Марти е на първа линия, Пейджи.

— Благодаря ти, Мили — каза Пейджи и натисна бутон номер едно. — Марти?

Марти не отговори.

— Марти, чуваш ли ме? — попита тя, поглеждайки към уредбата, за да види, дали бе натиснала нужния бутон.

Сигналната лампа за първа линия светеше, но отсреща не се чуваше нито дума.

— Марти?

— Харесва ми гласът ти, Пейджи. Толкова е мелодичен.

Марти звучеше някак… особено.

Сърцето и започна да блъска в гърдите й и тя с усилие потисна страха, който се надигаше в нея.

— Какво каза лекарят?

— Харесва ми снимката ти.

— Моята снимка?! — възкликна Пейджи, изумена.

— Харесват ми косата ти, очите ти…

— Марти, не те…

— Ти си това, от което имам нужда.

Устата й пресъхна.

— Нещо не е наред ли?

Изведнъж той заговори бързо като сливаше изреченията в едно:

— Искам да те целувам Пейджи, да целувам гърдите ти, да те прегръщам, да правя любов с тебе, ще те направя много щастлива, искам да бъда в тебе, ще бъде като на кино, блаженство…

— Марти, скъпи, какво…

Той затвори и не я остави да довърши.

Толкова изненадана и объркана, колкото и разтревожена, Пейджи се заслуша в телефонния сигнал. Сетне постави слушалката върху вилката.

Какво ставаше по дяволите?!

Беше два часа и тя не вярваше прегледът при Гътридж да бе отнел цял час. Следователно той й се бе обадил не от лекарския кабинет. От друга страна пък не би имал достатъчно време, за да се върне вкъщи и да й се обади оттам. Следователно беше й се обадил по път.

Пейджи вдигна слушалката и набра номера на телефона в колата му. Той й отговори на второто позвъняване.

— Марти, какво става, по дяволите?

— Пейджи?

— Какво беше всичко това?

— Кое всичко?

— Да ми целуваш гърдите, за бога! Блаженство… също като на кино!

Марти се поколеба за миг, а Пейджи чу в слушалката тихото бръмчене на двигателя на форда, което означаваше, че е в движение. Един сърдечен удар и после отговорът: