Дийн Кунц - Мистър Убийство

Втората снимка бе направена в кабинета му — той седеше зад бюрото си с лице към камерата. На тази фотография се познаваше, че е самият Марти, макар вече той да предпочиташе да не го познават. Струваше му се, че единственият начин да запази частица от собственото си достойнство, беше, ако неговата истинска самоличност останеше загадка. Комбинацията от сенките и светлината на настолната лампа с цветния абажур, дори и на черно-бяла снимка, го правеше да изглежда така, сякаш е някой цигански шаман съзрял в своята кристална топка някаква зла поличба.

Марти беше убеден, че голяма част от проблемите на съвременното общество бяха причинени от повсеместната дейност на средствата за масова информация, които не само имаха склонност да опростяват всичко, свеждайки го до степента на абсурда, но и смесваха фантазията с действителността. Телевизионните новини поставяха ударението върху драматичното, а не върху самите факти, предпочитаха сензационното пред важното, търсейки да постигнат ефект и масов интерес със същите средства, с които продуцентите правеха забавни програми за най-гледаното телевизионно време и репортажи за някой драматичен съдебен процес. Документалните филми за истински исторически личности се превръщаха в „документални драми“, в които действителните, точни подробности и събития в живота на знаменитостите биваха безмилостно подчинявани на изискванията за развлекателност и дори на индивидуалните фантазии на създателите на предаванията, които с широка ръка прекрояваха миналото. Патентовани лекарства се продаваха чрез телевизионните реклами от изпълнители, които играеха ролята на лекари в някои специализирани предавания, като че ли бяха завършили медицина в Харвард, а не просто посетили един-два курса по актьорско майсторство. Политици се появяваха в откъслечните епизоди на някой водевил. Актьори от тези водевили се появяваха в политически дебати. Неотдавна вицепрезидентът на Съединените щати бе въвлечен в някакъв объркан и безкраен спор с един журналист от националната телевизия. Зрителите не знаеха кой е актьор и кой политик. Един автор на криминални романи вече не беше просто като един от героите си, а карикатурен прототип на най-популярния герой от целия жанр. С всяка година положението ставаше все по-тревожно и хората вече не можеха да мислят ясно по важни въпроси или пък да разграничават фантазиите от действителността.

Марти беше твърдо решен да не допринася за разрастването на тази болест, но бе подлъган. Сега той бе запечатан в общественото съзнание като Мартин Стилуотър — страховитият и загадъчен автор на също толкова страховити и загадъчни, криминални истории, обсебен от мрачната страна на живота и така тъжен и самотен, както всички герои, за които се разказваше в неговите романи.

Рано или късно някой обезпокоен и манипулиран от масмедиите гражданин, объркал измислените герои от романите на Марти с истинските хора от живота, пристигаше пред дома му в някоя бричка, цялата украсена с надписи, обвиняващи го в убийството на Джон Ленън, Джон Кенеди, Рик Нелсън, и бог знае още на кого, макар Марти да е бил невръстно дете, когато Лий Харви Осуалд е дръпнал спусъка на оръжието си срещу Кенеди (или когато седемнадесет хиляди и тридесет и седем конспиратори-хомосексуалисти са дръпнали спусъка, ако може да се вярва на филма на Оливър Стоун). Нещо подобно се бе случило и със Стивън Кинг, нали? А Салман Рушди бе преживял няколко тревожни години, както всеки един от героите на Робърт Лъдлъм в неговите фантастични бурлески.

Огорчен от зловещия имидж, който списанието му бе създало, и изчервен от смущение, Марти огледа паркинга, за да се увери, че никой не го бе видял как чете статия за самия себе си. Някои отиваха към колите си, други излизаха от тях, но никой не му обръщаше внимание.

В слънчевия до преди малко ден бяха пропълзяли облаци. Вятърът завърташе сухите листа в едно малко торнадо, което се носеше в своя вихрен танц върху черната настилка.

Марти зачете статията, като от време на време въздишаше и мърмореше. Въпреки няколкото незначителни грешки, фактологически материалът се придържаше към истината. Обаче превратното му тълкуване бе същото както образът му, представен от снимките. Милият, завеян Марти Стилуотър! Какъв навъсен и мрачен човек?! Работи в сумрачен кабинет, почти на тъмно, а казва , че просто се опитва да затъмни екрана на компютъра си (не на нас тия!).

Отказът на Марти да бъдат фотографирани Шарлът и Емили бе продиктуван от желанието му да запази тяхното спокойствие и да не позволи на съучениците им да ги дразнят. Това обаче бе изтълкувано като страх от похитители, които уж му се привиждали зад всеки храст. В края на краищата само преди няколко години той бе написал роман за отвличането на едно дете.