Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Мила, не те разбирам.

— Преди минута само ти ми се обади и се държеше така, сякаш…

— Не, не съм бил аз.

— Не си бил ти?!

— Ами не.

— Шега ли си правиш?

— Искаш да кажеш, че някой се е обадил и се е представил за мене?

— Да, той…

— Като мене ли говореше?

— Да.

— Точно като мене?

Пейджи замълча и се замисли за миг.

— Е, не точно. Говорът му приличаше много на твоя… и все пак не беше съвсем същият. Трудно е за обяснение.

— Надявам се, че си му затворила, когато е започнал да говори неприлични думи.

— Ти… — Пейджи се сепна и се поправи. — Той затвори пръв. Освен това разговорът не беше неприличен.

— О, така ли? Ами това, че искал да ти целува гърдите?

— Ами на мене не ми се стори неприлично, защото мислех, че си ти.

— Пейджи, припомни ми, ако обичаш… Кога за последен път съм ти се обаждал в службата, за да ти кажа, че искам да ти целувам гърдите?

Тя се разсмя.

— Е… май че никога.

Марти се засмя, а Пейджи добави:

— Може би идеята не е лоша. Би било хубаво от време на време да освежаваме малко ежедневието си.

— Гърдите ти са много апетитни за целувки.

— Благодаря.

— Също и дупето ти.

— Караш ме да се изчервявам — каза Пейджи и наистина поруменя.

— А също и…

— Е, това вече е неприлично — рече тя.

— Да, но аз съм потърпевшият.

— От къде на къде?

— Ти се обади на мене и едва ли не ме принуди да говоря мръсни думи.

— Да, бе! Еманципация, нали разбираш…

— И как ще свърши всичко това?

Една тревожна мисъл бе споходила Пейджи, но тя не искаше да я изкаже на глас: навярно Марти й се бе обадил все пак по телефона в колата в състояние на мозъчно затъмнение, подобно на онова от съботния следобед, когато цели седем минути бе повтарял онези две думи пред касетофона, а после нямаше никакъв спомен за това.

Стори й се, че същата мисъл току-що бе споходила и Марти, защото и той се умълча.

Най-накрая Пейджи наруши мълчанието.

— Какво каза Пол Гътридж?

— Мисли, че може би е стрес.

— Мисли ли?

— Ще ми запише час за изследвания за утре или сряда.

— Но не беше разтревожен, така ли?

— Не… или поне се престори, че не е.

По-свободното държане на доктор Гътридж с пациентите не се пренасяше и върху поведението му, с което той им съобщаваше особено важна информация. Беше винаги прям и говореше по същество. Дори при тежкото заболяване на Шарлът, когато мнозина лекари биха смекчили сериозните последици от болестта, за да могат родителите постепенно да привикнат към мисълта за най-лошото, Пол направо и съвсем делово бе описал състоянието й пред Пейджи и Марти. Той знаеше, че фалшивият полу оптимизъм не означава състрадание. Щом Пол не беше особено разтревожен за състоянието на Марти и симптомите, които показваше… то тогава това бяха добри новини.

— Имаше един брой в повече от последното издание на „Пийпъл“ и ми го даде.

— Охо! Казваш го така, сякаш ти е дал торба с кучешки изпражнения.

— Е, не беше това, което очаквах.

— Не е чак толкова лошо — рече Пейджи.

— Откъде знаеш? Та ти още не си я виждала!

— Но тебе те зная. Зная също как реагираш на такива неща.

— На едната снимка съм като чудовището Франкенщайн, налегнато от страхотен махмурлук.

— Винаги съм харесвала Борис Карлоф.

Марти въздъхна.

— Май ще трябва да си сменя името, да си направя пластична операция и да се преместя да живея в Бразилия. Но преди да си купя билет за самолета за Рио, ще трябва ли аз да взема децата от училище?

— Аз ще ги взема. Днес имат един час повече.

— О, вярно! Днес е понеделник — уроците по пиано.

— Ще се приберем към четири и половина — каза Пейджи. — Тогава ще ми покажеш статията в „Пийпъл“ и цяла вечер ще плачеш на рамото ми.

— Я зарежи тази работа. Ще ти покажа статията, но смятам цяла вечер да целувам гърдите ти.

— Обичам те, Марти.

— И аз те обичам, мила.

Когато затвори телефона, Пейджи се усмихваше. Той винаги успяваше да я развесели дори в най-мрачни и тежки мигове.

Тя не желаеше да мисли повече за странното телефонно обаждане, за болести и затъмнения, за снимки, на които Марти приличаше на чудовище.

Наслаждавай се на мига.

В разстояние на минута или две Пейджи правеше тъкмо това, а после се обади на Мили по уредбата и й каза да влязат Саманта и Шон Ечисън.

В кабинета си той сяда на стола зад своето бюро. Удобен е. Почти е сигурен, че и преди е седял на него.

Въпреки това е неспокоен.