Дийн Кунц - Мистър Убийство

Първата голяма глътка запали огън в гърлото му, вместо да го уталожи. При втората глътка го заболя по-малко, отколкото при първата, третата — по-малко от втората, а после всяка следваща беше така успокояваща, като че ли бе сладък мехлем.

С пистолет в едната си ръка и полупразна кутия „Корс“ в другата, треперейки повече от мисълта за случилото се и за онова, което евентуално предстоеше, отколкото от ледената бира, Марти тръгна назад към преддверието.

Другият го нямаше.

Марти толкова се слиса, че изпусна бирата си. Кутията се изтърколи зад него, разплисквайки пенеста течност върху дъсчения под на всекидневната. Макар бирата да се изплъзна лесно от ръката му, нищо друго, освен хидравлични клещи, не би го накарало да изпусне оръжието.

Преддверието бе осеяно със счупени подпори, част от парапет и дребни трески. Няколко теракотени плочки бяха пукнати и олющени от сблъсъка с дървото и стоманеното оръжие. Нямаше никого.

От мига, в който двойникът бе влязъл в кабинета на Марти, денят постепенно се бе превърнал в среднощен кошмар, за който не бе нужно човек да е заспал. Събитията бяха излезли от веригите на действителността и собственият му дом бе станал мрачно съновидение. Толкова абсурден, колкото бе сблъсъкът му с непознатия, Марти не се бе усъмнил сериозно в неговата реалност, докато сцените се разиграваха една след друга. Нито пък се съмняваше сега. Той не бе стрелял в някаква измислица на съзнанието, не бе стискан за гърлото от илюзия и не се бе хвърлил сам от стълбището, счупвайки парапета. Проснат безжизнено в преддверието, Другият беше също толкова реален, колкото и натрошените на трески подпори, които се бяха разпилели по пода.

Разтревожен от възможността Пейджи и децата да бъдат нападнати още на улицата, преди да стигнат до къщата на Делорио, Марти се обърна към входната врата. Тя беше заключена… отвътре. Веригата беше на мястото си. Лудият не беше излязъл оттук.

Изобщо не беше излязъл! Как би могъл?! В неговото състояние… Без паника! Успокой се… Хубаво помисли.

Марти би се обзаложил на година от живота си, че раните на Другия бяха истински, а не преструвка, гръбнакът на копелето бе счупен. Фактът, че можеше да движи само главата и пръстите на едната си ръка, означаваше, че той навярно бе прекършен, когато, описвайки красива дъга, се бе приземил върху покрития с плочки под.

Добре, но къде беше тогава?

Не беше горе. Дори гръбнакът му да си бе цял и дори крайниците му да не бяха парализирани, той не би могъл да замъкне раненото си туловище до втория етаж за краткото време, през което Марти бе в кухнята.

Срещу входа за всекидневната, до кабинета на Марти имаше малка ниша. Мръсната, опушена светлина на измития от бурята здрач се процеждаше през отворите на транспарантите, но нищо не се виждаше. Марти прекрачи прага и щракна осветлението. В нишата нямаше никой. Той бутна плъзгащата се огледална врата на шкафа, но Другият не беше вътре.

Шкафът в преддверието! Нищо. Сухото помещение… Нищо. Дълбокият килер под стълбите… Пералното помещение… Голямата всекидневна… Нищо, нищо, нищо…

Търсеше трескаво, обречено, без да се замисля за собствената си безопасност. Очакваше да открие мъжа, който за малко не го уби, наблизо и общо взето в безпомощно състояние, а може би дори мъртъв, тъй като немощният му опит да избяга би изсмукал и последните му жизнени сили.

Вместо това обаче Марти видя, че задната врата между кухнята и патиото е отворена. Студеният вятър нахлу откъм двора и вратите на бюфета в кухнята затракаха. Дъждобранът на Пейджи увиснал на закачалката изведнъж се изду и сякаш оживя.

Докато Марти бе вървял към преддверието, минавайки през трапезарията и всекидневната, Другият се бе отправил към кухнята по друг път. Навярно бе тръгнал по късия коридор, който започваше от преддверието, минаваше покрай сухото и покрай пералното помещение, а след това пресичаше голямата всекидневна в единия й край. Не би могъл да пропълзи цялото това разстояние толкова бързо. Бе ходил съвсем прав… навярно залитащ, но все пак прав.

Не. Невъзможно беше. Добре де, може пък да не му е бил прекъснат гръбнакът. Може дори да не е счупен. Обаче гърбът му би трябвало да е счупен. Той просто не би могъл да скочи на крака и да хукне нанякъде.

Живият кошмар пак бе заменил действителността. Отново бе дошло време да дебне и да бъде дебнат от нещо, което обладаваше възстановителните сили на чудовище от някой сън, нещо, дошло тук да търси живота си и притежаващо всички необходими и страховити атрибути, за да го стори.