Дийн Кунц - Мистър Убийство

След минута-две той се отдалечава от бюрото, но взима фотографията със себе си. Трите лица върху снимката така го вълнуват, че иска да може да ги види още веднъж, ако пожелае.

Когато разглежда заглавията върху гърбовете на томовете, подредени в библиотеката, той открива нещо, което му помага да разбере, макар и не напълно, защо е бил привлечен от сърцето на Запада чак под слънцето на Калифорния в следпразничните дни.

Книгите върху няколко полици (повечето криминални романи) са от един и същ автор: Мартин Стилуотър. Фамилното име е същото, което убиецът е забелязал върху пощенската кутия отвън.

Той оставя фотографията със сребърната рамка и взима няколко от романите в библиотеката. С изненада открива, че някои от илюстрациите върху обложките са му познати, защото оригиналните картини, които толкова много му харесаха, висят на една от стените. Всяко заглавие е преведено на няколко езика: френски, немски, италиански, шведски, датски, японски и някои други.

Ала нищо не е по-интересно от портрета на автора, отпечатан върху всяка обложка. Убиецът дълго разглежда образа му, проследявайки с пръста си всяка негова черта.

Заинтригуван, той прочита резюмето на съдържанието върху вътрешната страна на обложката на един от романите. После прочита първата страница на друга книга, сетне на втора… и на трета.

В една от книгите на първата страница убиецът попада на някакво посвещение. Прочита и него: Тази творба е за майка ми и баща ми, Джим и Алис Стилуотър, които ме научиха да бъда честен човек… и които не могат да носят никаква вина за това, че аз мога да мисля като престъпник.

Неговите майка и баща. Убиецът се взира в имената им, изненадан. Той няма спомен за тях, не може да се сети как изглеждат лицата им или къде евентуално живеят.

Връща се до бюрото, за да направи справка в указателя. Открива Джим и Алис Стилуотър в Мамът Лейкс, Калифорния. Адресът и името на улицата не му говорят нищо и той се пита дали там не е къщата, в която авторът е отрасъл.

Сигурно обича родителите си… посветил им е книга. И все пак те са му непознати. Толкова много е изгубено.

Убиецът отива отново до библиотеката. Като отваря всяко американско или английско издание на всеки от романите на Стилуотър, той попада на посвещението: На Пейджи, моята идеална съпруга, която е в основата на всички женски образи в книгите ми… изключвайки разбира се убийците-психопати.

След още два романа, прочита следното: На моите дъщери, Шарлът и Емили, с надеждата един ден, когато пораснат да прочетат тази книга. Тогава ще разберат, че таткото в тази история изказва моите най-съкровени мисли, когато говори така убедено и развълнувано за чувствата си към своите малки момичета.

Оставяйки книгите настрана, убиецът взима снимката на Стилуотър в две ръце и я поглежда с нещо, подобно на почитание.

Привлекателната блондинка сигурно е Пейджи — идеалната съпруга.

Двете момичета са Шарлът и Емили, макар че той няма как да разбере коя е Шарлът и коя Емили. Изглеждат мили и послушни.

Пейджи, Шарлът, Емили.

Най-сетне той намери своя живот. Ето къде е мястото му. Тук е домът му. Бъдещето започва сега.

Пейджи, Шарлът, Емили.

Това е семейството, към което съдбата го доведе.

— Имам нужда да бъда Марти Стилуотър — казва убиецът радостно възбуден, осъзнавайки, че най-сетне е намерил своето топло кътче в този студен и самотен свят.

Офисът на доктор Пол Гътридж имаше три кабинета за преглед. През годините Марти бе влизал във всеки един от тях. Те бяха съвършено еднакви помежду си и с нищо не се отличаваха от кабинетите в лекарските офиси от Мейн чак до Тексас: бледо сини стени, метални части от неръждаема стомана, всичко останало — от бяло по-бяло. Умивалник, висок, въртящ се стол, табло за проверка на зрението. Кабинетът бе толкова приятен, колкото би могла да бъде една морга, макар че в него все пак миришеше по-хубаво.

Марти седна на подплатената с дунапрен кушетка за прегледи, покрита с хартиена подложка за еднократна употреба. Беше се съблякъл до кръста, а в стаята бе хладно. Макар все пак да беше с панталоните си, той се чувстваше съвсем гол и безпомощен. С окото на разума си виждаше как получава кататоничен пристъп и не може нито да говори, нито да се движи, нито дори да мигне с очи, при което лекарят ще го сметне за умрял, ще го съблече гол, ще закачи картонче с името му на големия пръст на крака, ще затвори с пластир очите му и ще го изпрати на специалиста по съдебна медицина за обработка.