Дийн Кунц - Мистър Убийство

Оставя спрея и взима пластината във формата на „L“, заедно с една от другите, известни под името „шперцове“. Вмъква първо L-пластината, за да създаде необходимото напрежение в сърцевината на ключалката, после пъхва шперца в канала за ключа, докъдето може да стигне, сетне го повдига нагоре, докато усети, че той опира в колелцата на езичето. Присвил очи, убиецът поглежда в ключалката и бързо изтегля шперца, но не успява да вдигне всички колелца до максималното им положение, за да отместят езичето. Ето защо опитва отново и отново, докато най-накрая, на шестия път каналът сякаш изглежда съвършено проходим.

Убиецът завърта металната топка.

Вратата се отваря.

Той очаква да се разнесе воят на алармена инсталация, но не се чува никаква сирена. Бързият оглед на касите на вратата и прозорците показва, че беззвучна сигнализация също няма.

След като поставя инструментите си в кожения несесер и затваря ципа, убиецът прекрачва прага и тихо затваря вратата след себе си.

Известно време той стои неподвижен в хладния сумрак на кухнята, поглъщайки излъчването на цялата обстановка, а то е добро. Тази къща го приветства. Тук започва неговото бъдеще и то ще бъде неизмеримо по-хубаво и светло от обърканото му и безпаметно минало.

Излизайки от кухнята, за да разгледа останалата част от къщата, той не изважда пистолета си от кобура под мишницата. Сигурен е, че в къщата няма никой. Не усеща никаква опасност, само възможности.

— Имам нужда да бъда някой — казва убиецът на къщата, сякаш тя е живо същество, което е в състояние да изпъни желанията му.

На първия етаж няма нищо интересно: обикновени стаи, запълнени с удобни, но стандартни мебели.

На горния етаж той спира за малко пред всяка стая, с цел да добие най-обща представа за разположението им, преди да започне подробно да разглежда цялата къща. Тук има голяма спалня с баня към нея, просторен килер за дрехи… спалня за гости… детска стая… още една баня…

Последната стая в края на коридора (тя е съвсем в предната част на къщата) се използва като кабинет. В нея има голямо писалище и компютър, но атмосферата е по-скоро уютна, отколкото делова. Под прозорците с капаци се намира огромен, пухкав диван, а върху бюрото има настолна лампа с цветен абажур.

Едната от двете по-дълги стени на стаята е покрита с два реда картини, чиито рамки почти се допират. Макар платната от колекцията да са очевидно от неколцина художници, сюжетът без изключение представя мрачни и страшни сцени, пресъздадени с безупречно умение: изкривени сенки; очи, напуснали нечие тяло и разширени от ужас; дъска за спиритически сеанси, в която е поставен окървавен триножник; мастилено черните силуети на палми на фона на зловещ залез; лице, обезформено от криво огледало в къщата на смеха; святкащите стоманени остриета на ножове и ножици; мрачна улица, по която се носят страховити фигури, излизащи изпод мръсножълтата светлина на уличните лампи; дървета без листа, с черни като въглен клони; гарван с огнени очи, кацнал върху гол череп; пистолети, револвери, ловни пушки, щипки за лед, сатър, брадва, чук със странни петна по него, оставен най-безсрамно върху копринена нощница и спален чаршаф с дантели.

Убиецът харесва картините.

Те му говорят нещо.

Това е животът — такъв, какъвто той го познава.

Като се извръща от стената с картините, той съзира настолната лампа и с радост се любува на пъстрата й и искряща красота.

Върху прозрачното стъкло, покриващо бюрото, огледалните цветни образи на кръгове, елипси и капки, подобни на сълзи, са също прелестни, но по-тъмни от оригиналите си. По някакъв неопределим начин те са също и предзнаменование.

Убиецът се навежда и вижда как от излъсканото стъкло го гледат отразените му като в огледало очи. Проблясвайки със свои собствени отразени светлини от шарената мозайка на абажура, те сякаш не са очи, а искрящите сензори на някаква машина (или пък ако са очи, то те са пламтящите очи на някакво бездушно същество). Убиецът бързо се извръща преди да има възможността да разгледа отражението си по-подробно, което да го наведе на ужасни мисли и непоносими заключения.

— Имам нужда да бъда някой — казва нервно той.

Погледът му попада върху някаква фотография в сребърна рамка, която също се намира на бюрото: една жена и две момиченца. И трите красиви… усмихнати.

Убиецът взима снимката в ръце, за да я види по-отблизо. Притиска върха на пръста си в лицето на жената и му се приисква да може наистина да я докосне, да усети топлата й и мека кожа. После плъзга пръста си, докосвайки първо русото дете, а сетне и тъмнокосата фея.