Дийн Кунц - Мистър Убийство

— И без това усещането е същото. Ще ти кажа нещо — писателството изобщо не е така романтично, както си представят хората.

— Но поне не се налага да изследваш проби от урина — рече Гътридж и остави офталмоскопа настрана.

Все още под впечатление на неясните очертания на инструмента и светлината му, проникнала в неговите очи, Марти каза:

— Отношението на мнозина редактори, агенти и филмови продуценти към един начеващ писател е същото като към проба от урина.

— Да, но сега ти си знаменитост — рече Гътридж и пъхна краищата на слушалката в ушите си.

— Изобщо няма такова нещо — възрази Марти.

Гътридж притисна ледената, стоманена диафрагма на стетоскопа към гърдите на Марти.

— Окей, сега дишай дълбоко… задръж… издишай… пак…

След като преслуша дробовете и сърцето на Марти, докторът остави стетоскопа настрани.

— Халюцинации значи, така ли?

— Не.

— Особено усещане за миризма?

— Не.

— Усещаш вкуса на храната по същия начин както и преди? Искам да кажа — не ти се е случвало да ядеш сладолед и той изведнъж да ти загорчи или да ти замирише на лук… нищо такова?

— Нищо!

Докато наместваше апарата за кръвно налягане върху ръката на Марти, Гътридж каза:

— Е, това, което зная, е, че, за да те покажат на страниците на „Пийпъл“, трябва да си знаменитост по един или друг начин — рокпевец, актьор, някой мазен политик, убиец или може би човекът събрал най-много ушна кал. Значи, ако ти мислиш, че не си известен писател, то тогава аз бих искал да зная кого си убил и колко точно ушна кал си събрал.

— Откъде знаеш за „Пийпъл“?

— Абонирани сме за списанието — оставяме го в приемната.

Д-р Гътридж започна да помпа въздух в маншета на апарата за измерване на кръвното налягане и да следи показанията на живака върху манометъра. След малко продължи:

— Тази сутрин пристигна последният брой. Сестрата в приемната ми го показа. Беше доста забавно наистина. Според нея ти си последният човек, за когото би могла да си представи, че се нарича Мистър Убийство.

— Мистър Убийство ли? — рече сконфузено Марти.

— Не си ли видял статията? — попита Гътридж, подчертавайки въпроса си, като рязко и шумно разтвори лепенките на маншета и го смъкна от ръката на Марти.

— Не, още не съм. Никога не показват материалите си предварително. Имаш предвид статията, в която ме наричат Мистър Убийство, нали?

— Е, може да се каже, че е забавно.

— Забавно ли? — намръщи се Марти. — Чудя се дали на Филип Рот щеше да му се стори забавно, ако го бяха нарекли „Мистър Литератор“ или пък на Тери Макмилън с „Мис Черната Сага“.

— Нали знаеш какво казват хората: всяка популярност е полезна.

— Такава беше и първата реакция на президента Никсън по повод скандала „Уотъргейт“, нали?

— Всъщност ние сме абонирани за два броя на „Пийпъл“. Ще ти дам единия, когато си тръгнеш — рече Гътридж и глуповато се усмихна. — Знаеш ли, преди да видя статията, изобщо нямах представа колко страшен човек си бил.

— Точно от това се боях — простена Марти.

— Материалът не е лош. Като те зная какъв си, навярно ще се притесниш. Обаче това няма да те убие я!

— А какво ще ме убие, докторе?

Гътридж се намръщи и отвърна:

— Като имам предвид този преглед, ще си умреш от старост. По всички външни показатели, ти си в добра форма.

— Но важната думичка е „външни“ — рече Марти.

— Точно така. Бих искал да направиш някои изследвания приходящо в болницата „Хоуг“.

— Готов съм — каза мрачно Марти, макар че изобщо не беше готов.

— О, не днес! — възкликна Гътридж. — Те ще работят от утре, но най-вероятно в сряда.

— Какво търсиш с тези изследвания?

— Мозъчни тумори, изменения, сериозна кръвна недостатъчност или изместване на епифизната жлеза, което ще окаже натиск върху съседната мозъчна тъкан… а това би предизвикало симптоми, подобни на твоите… Или пък други неща… Не се тревожи, защото аз съм почти сигурен, че няма нищо сериозно. Най-вероятно проблемите ти се дължат на стреса.

— Така ми каза и Пейджи.

— Виждаш ли? Значи, можеше да си спестиш таксата.

— Бъди откровен с мене, докторе.

— Но аз съм откровен!

— Нямам нищо против да ти кажа, че това ме плаши.

— Естествено, че ще те плаши — кимна съчувствено Гътридж. — Но слушай, виждал съм далеч по-сериозни и страшни симптоми от твоите, а се е оказвало, че е просто стрес.

— На психическа основа.

— Да, но нищо трайно. Няма да полудееш, ако тази мисъл те тревожи. Опитай да се отпуснеш, Марти. В края на седмицата вече ще знаем какво ти е.