Дийн Кунц - Мистър Убийство

Отминава Ървин, Лагуна Хилс, Ел Торо.

В сърцето на тъмната загадка.

— Имам нужда… нужда… нужда… нужда…

Мишън Виехо. Този изход — да!

Слизане от магистралата.

Търсене на магнита — загадъчната, притегляща сила.

Целият този път от Канзас Сити! Само за да намери неизвестното, да открие своето странно и чудновато бъдеще — дом, самоличност, смисъл.

Тук завой наляво, след две преки — завой надясно. Непознати улици, но той открива пътя, като просто се оставя на силата, която го притегля.

Къщи в средиземноморски стил, добре поддържани тревни площи и цветни лехи. Сенки от палми върху бледо жълти гипсови стени.

Тук.

Онази къща.

До тротоара. Спиране малко след първата пресечка.

Просто къща като другите… Само, че нещо вътре… Онова, което той е усетил чак в далечния Канзас… онова, което го притегля. Нещо.

Притегателната сила…

Вътре!

Чака!!!

От убиеца се изтръгва нечленоразделен, победен вик и той е разтърсен от вълните на облекчението. Вече не е нужно да търси съдбата си. Макар още да не знае какво може да означава тя, той е сигурен, че вече я е намерил. Отпуска се върху седалката, потните му длани се хлъзгат и падат от волана, обзема го радостно доволство, че вече е дошъл краят на пътуването.

Убиецът е по-възбуден от всякога и изпълнен с любопитство. Най-сетне е освободен от примката на принудата, но така изгубва усещането си, че нещо спешно предстои. Блъскащото в гърдите му сърце забавя учестения си ритъм и стига до нормалния брой удари в минута. Ушите му вече не пищят и той диша по-дълбоко и равномерно, отколкото през последните осемдесет километра. За изненадващо кратък период убиецът отново добива своя спокоен вид и самообладание от онзи миг в къщата в Канзас, където с благодарност споделя нежната и интимна близост на смъртта с мъжа и жената в старинното легло с балдахин.

В момента, в който Марти взе ключовете за форда от таблото в кухнята, влезе в гаража, заключи къщата и натисна бутона за автоматичната врата на гаража, усещането му за надвиснала опасност беше така остро и разтърсващо, че за малко да се остави напълно на безумния си, панически пристъп. В състоянието си на трескава параноя Марти беше убеден, че го преследва някакъв коварен враг, който притежава не само нормалните пет човешки сетива, но и някакви свръхестествени способности… За бога! Каква смахната идея само — направо от списание „Нешънъл Инкуайърър“! Смахната, обаче беше факт, защото той всъщност чувстваше нечие присъствие… някакво натрапливо и дебнещо присъствие, което познаваше Марти, притискаше го, изпитваше го. Той се чувстваше така, сякаш някой впръскваше в черепа му зловонна и отровна течност под огромно налягане, свивайки мозъка му и изтласквайки от него и последната частица съзнание. Част от това усещане се отнасяше до физиката му и имаше ясно осезаем ефект, защото Марти се чувстваше така притиснат, сякаш се беше гмурнал в дълбините на океана с тонове водна маса над главата си — ставите го боляха, мускулите му пламтяха, дробовете му не желаеха да се разтворят и да поемат нова глътка въздух. Изключителната му чувствителност към всякакъв вид стимулатори почти го изваждаше от строя: силният трясък на вдигащата се гаражна врата, като че ли пробиваше тъпанчетата на ушите му, процеждащата се вътре светлина раняваше очите му, някаква миризма на гнило (обикновено съвсем слаба и неуловима) избухна като атомна гъба в ъгъла на гаража, толкова отровно задушлива, че Марти усети как му се повдига.

Миг след това пристъпът премина и той се овладя напълно. Макар да му се струваше, че главата му ще се пръсне, вътрешното му напрежение се уталожи така бързо, както се и бе насъбрало. Вече нямаше опасност да загуби съзнание. Болката в ставите и мускулите му изчезна, а светлината вече не дразнеше очите му. Изглеждаше така, сякаш се изтръгва от кошмарен сън, макар че и преди и след момента на изтръгване той си беше буден.

Марти се облегна на форда. Не смееше да повярва, че най-лошото бе минало и все още очакваше да го връхлети нов и необясним, параноичен пристъп на страх.

От сенчестия гараж той погледна към улицата, която му се стори едновременно и позната и чужда, почти очаквайки от паважа да се надигне някакво чудовищно привидение или пък да се спусне изведнъж от небето, хлъзгайки се върху слънчевите лъчи, наситили въздуха наоколо. Нечовешко и безмилостно създание, кръвожадно и решено да го унищожи — невидимият призрак от кошмара му сега вече съвсем материален.