Дийн Кунц - Мистър Убийство

Но Марти не можеше отново да легне. Кошмарът беше много по-ярък и по-ужасяващ от всички други, които някога го бяха спохождали. Сънят бягаше от очите му.

Като се измъкна изпод завивките, той зашляпа бос по пода, прекоси стаята и застана до най-близкия прозорец. Загледа се в небето над покривите на къщите от другата страна на улицата, като че ли в тъмния небесен свод имаше нещо, което можеше да го успокои.

Вместо успокоение обаче, щом зърна черния хоризонт, избледняващ на изток в наситени сиво-сини багри, с приближаването на зората Марти почувства същия подсъзнателен ужас, който бе изпитал в кабинета си в събота, следобед. Когато небето се оцвети, той потрепери. Опита се да се овладее, но треперенето му стана още по-силно. Не от дневната светлина се боеше Марти, а от онова, което денят носеше със себе си — някаква безименна заплаха. Той я усещаше — как посяга към него и го търси (но това бе лудост, по дяволите!). Марти така силно затрепери, че трябваше да опре едната си ръка на перваза на прозореца, за да не падне.

— Какво ми е? — шептеше отчаяно той. — Какво става? Какво ми има?

Минава час след час, а стрелката на скоростомера трепти между 150 и 160 върху циферблата. Воланът вибрира под ръцете на убиеца, докато най-накрая дланите му се овлажняват. Калниците на хондата тракат. Двигателят издава тънък, протяжен вой, тъй като не е свикнал да го пришпорват.

Ръждивочервена, кокалено бяла, жълта като сяра, тъмно виолетова като изсъхнали жили, суха като пепел, безплодна като Марс, с бледожълт пясък, изпъстрен със скали, подобни на шарени змии и тук-там с изсъхнали мескитови шубраци, пустинята Мохаве, през която убиецът се носи, е величава в своята мъртва необятност.

Неизменно той се сеща за филми, които разказват за заселниците на запад, придвижвали се с каруци. Едва сега разбира колко много смелост е била необходима, за да се осъществи такова пътешествие в онези времена с такива нестабилни превозни средства, когато човек е поверявал живота си на издръжливостта на товарните коне.

Филми — движещи се картини… Калифорния. Той е в Калифорния — родината на киното.

Движение, движение, движение…

От време на време убиецът неволно изскимтява. Звукът е като на животно, умиращо от обезводняване на организма, което вижда наблизо извор и се влачи към водата, предлагаща му спасение. Но също и животно, което се бои, че изворът ще пресъхне, преди още то да може да утоли свирепата си жажда.

Вече в гаража и влизайки в колата, Пейджи и Шарлът извикаха:

— Побързай, Емили!

Емили се извърна от масата, където току-що бе закусила, и тръгна към вратата, която свързваше кухнята с гаража, но точно тогава Марти я хвана за ръката, обръщайки я с лице към себе си.

— Чакай, чакай, чакай!

— О, забравих — рече Емили и сви устничките си, готова за целувка.

— Не, това после — каза баща й.

— А кое е първо?

— Това — отвърна той, заставайки на едно коляно, за да бъде на нейната височина, и избърсвайки с книжната салфетка мустачките от мляко по устата й.

— Ама че гадост — рече Емили.

— Беше много сладка.

— Шарлът ги върши такива.

— О?! — възкликна баща й, повдигайки вежди, учуден.

— Тя е мърла!

— Не бъди груба.

— Шарлът го знае, татко!

— Въпреки това.

От гаража отново се разнесе гласът на Пейджи.

Емили целуна баща си, а той й каза:

— И няма да създаваш проблеми на учителката си днес, нали?

— Не повече, отколкото тя на мене — отвърна Емили.

Марти импулсивно я притегли към себе си и я притисна силно. Не му се искаше да я пусне. От нея лъхаше на свежо и чисто — миришеше на сапун „Айвъри“ и бебешки шампоан. В дъха й се долавяше ароматът на прясно мляко и овесени ядки. Той никога не бе усещал по-сладка и по-успокояваща миризма. Гръбчето й беше така ужасно мъничко под неговата едра длан. Емили бе толкова крехка и нежна, че Марти ясно усещаше ударите на младото й сърце, както през гръдния й кош, притиснат до него, така и с ръката си, която бе сложил едновременно върху плешката и гръбнака й. Той бе обзет от предчувствието, че ще се случи нещо ужасно и че няма да я види никога повече, ако я пуснеше да излезе от къщата.

Но, разбира се, трябваше да я пусне… или да обясни нежеланието си, което той не можеше да направи.

Миличка, разбери, проблемът е, че нещо не е наред в главата на татко. Непрекъснато си мисля ужасни неща: че ще ви изгубя — тебе, Шарлът и мама. Сега, аз зная, че нищо такова няма да се случи, защото всичко това е само в главата ми — също като голям тумор или нещо подобно… Можеш ли да напишеш „тумор“ буква по буква? Знаеш ли какво означава? Е, аз ще отида на лекар, ще го изрежа този отвратителен, стар тумор и вече няма да се тревожа за нищо, както сега…