Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Брей, знаех!

— Не си пък!

— Знаех! Затова спя с Пийпърс — да ме пази, докато мине Коледа.

Те започнаха да молят баща си да им прочете всичко отначало — стиховете от вчера и от днес. Марти се подчини и се приготви да чете, а Пейджи се измъкна тихо навън и слезе долу, за да прибере останалите пуканки и да подреди кухнята.

Колкото до децата, денят беше превъзходен за тях. За нея също бе добър. Марти не бе имал повторен инцидент, което й даде възможност да се убеди, че мозъчното затъмнение бе изключение — обезпокояващо, необяснимо, но все пак не беше показател за някакво сериозно нарушение или болест.

Как иначе един човек би могъл да се справи с две толкова енергични деца, да ги забавлява, но да не им позволи да се разлудуват прекалено в разстояние на цял един напрегнат ден, ако не беше в изключително добро здравословно състояние. Пейджи беше другата половина от приказната родителска машина, наречена Стилуотър, обаче се чувстваше напълно изтощена.

Странно, но след като прибра пуканките, тя осъзна, не проверява дали вратите и прозорците са добре затворени.

Снощи Марти не можа да обясни собствената си изострена нужда от сигурност. Тревогата му все пак го тормозеше само вътрешно.

Пейджи смяташе, че неговият случай бе най-обикновено прехвърляне на психологическо напрежение, потърсило изява във физическа активност. Той не желаеше да мисли за възможността да има мозъчен тумор или мозъчен кръвоизлив, защото такива неща бяха изцяло извън неговия контрол. Ето защо Марти бе потърсил врага някъде навън, тъй като по този начин можеше да предприеме някакви конкретни стъпки.

От друга страна той навярно откликваше по инстинкт на някаква реална опасност, която бе възприел само подсъзнателно. Като човек, който се ръководеше до известна степен от теорията на Юнг в своите лични и професионални възгледи, Пейджи приемаше нормално такива понятия като колективен, подсъзнателен синхрон и интуиция.

Застанала до големия портал на просторната всекидневна, загледана в тъмния двор зад патиото, Пейджи се питаше каква ли заплаха бе усетил Марти в един свят, който цял живот бе натежавал от нови и нови опасности.

Убиецът отклонява вниманието си от пътя само, за да хвърли бърз поглед върху странните фигури, които изплуват от мрака и дъжда наляво и надясно от магистралата. Изпод пясъка и сипеите се подават острите зъбери на някаква скала, сякаш са зъбите на някой бегемот под земята, разтворил уста да погълне всичко живо, намиращо се в този миг на повърхността. Тук-там се виждат скупчени, излинели дървета, борещи се да оцелеят в една сурова земя, където бурите са изключения, а напоителните и поройни дъждове — още по-голяма рядкост. Чворести клони изникват от мъглата, криви и настръхнали като тънките крайници на насекомо, осветявани от време на време от фаровете на колите — те се тръскат и превиват от вятъра в един миг, а в следващия ги няма.

Макар хондата да има радио, убиецът не го включва, защото това ще го разсейва и отклонява от тайнствената сила, която го привлича на запад и с която той търси единение. Изминава монотонно километър след километър, магнетичното привличане става все по-силно, а то е единственото нещо, което го интересува. Така неумолимо е притеглен от тази сила, както земята неизменно се върти в една посока и никога не би могла да накара слънцето да изгрява от запад.

Убиецът оставя дъжда зад себе си и не след дълго над главата му вече се виждат разкъсани облаци. Нощта става по-ясна, а звездите нямат чет. Върху част от хоризонта смътно се очертават сияйни върхове и била, които сякаш отбелязват края на света — като крепостни стени от алабастър, ограждащи някакво приказно царство — стените на Шангри Ла, където още проблясват лъчите на стопилата се предишния месец луна.

Той се носи на запад сред тази необятност, минава покрай огърлиците от светлини на градовете в пустинята — Тукумкари, Монтоя, Куерво. След това прекосява реката Пекос.

Между Амарило и Аблукуерк, когато спира за масло и гориво, убиецът отива до тоалетната, която вони на инсектициди — в единия ъгъл се валят две умрели хлебарки. Жълтата светлина и мръсното огледало разкриват пред погледа му едно отражение, което е негово и все пак някак различно. Сините му очи изглеждат по-тъмни и по-жестоки сега, отколкото когато и да било преди, а бръчките на иначе ведрото му и дружелюбно лице са станали по-дълбоки.

— Аз ще стана някой — казва той на огледалото, а мъжът отсреща произнася с устни същите думи едновременно с него.