Дийн Кунц - Мистър Убийство

В единадесет и половина през нощта в неделя, когато пристига в Аблукуерк, той зарежда отново хондата на поредната отбивка за тирове и си купува два сандвича със сирене за из път. След това тръгва по следващата отсечка от своето пътешествие (петстотин и двадесет километра до Флагстаф, Аризона), като яде сандвичите направо от бялата опаковка, в която тече сос от апетитно миришеща мазнина, лук и горчица.

Тази е втората нощ без почивка и въпреки това не му се спи. За щастие той е надарен с изключителна физическа издръжливост. При други случаи е издържал и три денонощия без сън и пак е оставал с ясно съзнание и бистър ум. От филмите, които е гледал през самотните нощи в непознати градове, убиецът знае, че сънят е единственият непобедим враг на войниците, които трябва да спечелят трудна и важна битка… на полицаите, които са на пост… на тези, които трябва да бдят и да се пазят от вампирите, докато се пукне зората и със слънцето дойде спасението.

Способността му да сключва примирие със съня, когато пожелае, е толкова необикновена, че той просто се бои да мисли за това. Усеща, че има някои нещо в него, за които е по-добре да не знае и този факт е един от тях.

Другият урок, който е научил от филмите, е, че всеки човек си има тайни, дори и такива, които пази от самия себе си. Следователно тайните го правят да изглежда като всички други хора, а точно това той най-много иска… да бъде като другите.

В съня си Марти стоеше на някакво много ветровито място, скован от ужас. Той чувстваше, че се намира в равнина, която бе толкова еднообразна и равна, колкото бяха огромните, празни пространства на пустинята Мохаве по пътя за Лас Вегас. Не можеше обаче да види пейзажа, защото бе тъмно като в гробница. Марти усещаше, че нещо се устремява към него в мрака, нещо невероятно чуждо и враждебно, огромно и смъртоносно и все пак напълно безмълвно и тихо. До мозъка на костите си бе сигурен , че то приближава — мили боже! — и все пак нямаше представа за посоката, от която идваше. Отляво, отдясно, отпред, отзад, изпод нозете му, от катранено черното небе… то идваше! Марти го усещаше — предмет с такива гигантски размери и тегло, че атмосферата се нагнетяваше при движението му и въздухът се сгъстяваше с приближаването на опасността. Тя идваше към него с такава бързина… все по-бързо и по-бързо… а Марти просто нямаше къде да се скрие. После той чу как Емили го вика на помощ. Там някъде, в неумолимия мрак тя зовеше своя баща. Шарлът също го викаше, но той не ги виждаше. Хукна на една страна, после на друга, но техните все по-неистови викове сякаш винаги оставаха зад него. Неведомата заплаха беше все по-близо и по-близо, а момичетата бяха уплашени и викаха. Пейджи крещеше името му, а гласът й бе изпълнен с такъв ужас, че Марти заплака от отчаяние и мъка, загдето не можеше да ги намери. О, мили боже! Онова нещо, каквото и да бе то, беше вече почти отгоре му и нищо не можеше да го спре… Беше като падаща луна, като сблъсък на световете, като неизмерима и необозрима тежест и сила, така първична и необуздана, като тази, която бе сътворила вселената и така разрушителна като онази, която щеше един ден да го унищожи… А Емили и Шарлът пищяха, пищяха, пищяха…

На запад от Нарисуваната пустиня 10 10 Painted Desert (англ.). — Б.пр. , вече след Флагстаф, Аризона в пет часа сутринта в понеделник снежната вихрушка, сипнала се от предутринното небе, и студеният въздух са като остър скалпел, който чегърта в костите му. Кафявото кожено яке, взето само преди шестнадесет часа от гардероба на убития в Оклахома, не е достатъчно топло, за да го предпази от ранния, утринен студ. Докато сам зарежда хондата, застанал до автомата с маркуча, убиецът трепери.

Тръгва по междущатска магистрала №40, а до Барстоу, Калифорния, остават още петстотин и шестдесет километра. Импулсът му да кара на запад е така непреодолим, че в неговата власт се чувства напълно безпомощен — както астероидът, тласнат от огромната притегателна сила на земята към фаталния сблъсък.

Ужасът го разтърси, изтръгвайки го от съня за мрачната и неизвестна опасност, и Марти Стилуотър се изправи в леглото си. Той така шумно пое въздух, че се уплаши да не събуди Пейджи. Ала тя продължаваше да спи, необезпокоена. Марти усети студ, макар че бе плувнал в пот.

Постепенно сърцето му успокои лудия си бяг. Зелените, фосфоресциращи цифри на електронния часовник, светлината, струяща от малката лампа над телевизора, както и оскъдните лъчи, идващи откъм прозорците, огряваха спалнята и тя съвсем не беше непрогледно тъмна, както равнината в съня му.