Марти не смееше да й каже такова нещо. Само щеше да я изплаши.
Той я целуна по меката, топла бузка и я пусна.
Вече при вратата за гаража, Емили се спря и се обърна към него:
— Ще има ли още от поемата довечера?
— Иска ли питане?
— … пирожка с еленово месо — рече тя.
— … еленова салата…
— … топла супа…
— … и пушено еленово руло — довърши Марти.
— Татко, знаеш ли какво?
— Какво?
— Ти си тооолкоз глупав!
Кикотейки се, Емили влезе в гаража. Вратата изчатка „чат-джаннн“ и този беше най-фаталният и окончателен звук, който Марти бе чувал някога.
Той се втренчи във вратата. Едва се сдържаше да не се спусне към нея. Идеше му да я отвори със замах и да им изкрещи да се прибират вкъщи.
Марти чу как голямата предна врата на гаража се отвори.
Двигателят запали, закашля се, секна за миг, после ускори ритъма си, когато Пейджи натисна педала за газта. Най-накрая превключи на заден ход.
Той бързо излезе от кухнята като мина през трапезарията и спря във всекидневната. Отиде до единия от предните прозорци, гледащи към алеята. Транспарантите бяха свити и Марти застана на няколко стъпки от прозореца.
Бялото „БеЕмВе“ излезе на заден ход от алеята, после от сянката на къщата и пое по пътя, обляно от светлината на късното ноемврийско слънце. Емили седеше отпред до майка си, а Шарлът беше на задната седалка.
Щом колата се отдалечи по улицата с дърветата от двете страни, Марти застана толкова близо до прозореца, че опря челото си в студеното стъкло. Той се опитваше да следи с поглед семейството си до последния възможен миг. Като че ли те биха преживели всичко (дори самолетна катастрофа и ядрено избухване), ако той просто не ги изпускаше от очи.
Последният му поглед към „БеЕмВе“-то беше през внезапно спусналия се пред взора му воал от горещи сълзи, които Марти едва успяваше да сдържа досега.
Обезпокоен от силно емоционалната си реакция спрямо излизането на жена си и двете си дъщери, той се обърна с гръб към прозореца и каза с ожесточение:
— Какво става с мене, по дяволите?!
В края на краищата момичетата просто отиваха на училище, а Пейджи — на работа. Та те го правеха почти всеки ден! Следваха едно рутинно ежедневие, което никога преди не му се бе струвало опасно, а и нямаше никаква логическа причина да мисли, че ще бъде опасно точно днес… или когато и да било друг път.
Марти погледна часовника си: седем часът и четиридесет и осем минути.
Щеше да се срещне с доктор Гътридж след малко повече от пет часа, но му се струваше цяла вечност. Всичко можеше да се случи за пет часа.
* * *
Стрелва се към Лъдлоу, после към Дегет.
Движение, движение, движение…
Девет часа и четири минути стандартно, тихоокеанско време.
Барстоу. Изсъхнал и посърнал град в една корава и спечена земя. Много отдавна тук са спирали дилижанси. Железопътни депа, пресъхнали реки, напукана и лющеща се мазилка, дървеса в избледняло зелено, заради вечния слой прах върху листата… мотели, закусвални от веригата „Фаст Фуд“, още мотели…
Бензиностанция… гориво… мъжката тоалетна… два шоколадови сладкиша и две кутии кока-кола.
Служителят — твърде любезен… бъбрив. Бави се нещо с рестото. Малки, свински очи. Дебели бузи. Омразен тип! Млъкни, млъкни, млъкни…
Би трябвало да го застреля… да му пръсне главата… Ще се почувства доволен. Не може да рискува — наоколо има твърде много хора.
Отново на път. Междущатска магистрала №15. На запад. Поглъща шоколадовите сладкиши и кока-колата при скорост сто и тридесет километра в час. Тъжни и безлюдни равнини, пясъчни хълмове, глинеста почва, вулканични скали… многоръки, дървесни папрати, застанали на стража.
Като поклонник, тръгнал към светите места, като волен делфин в морето, като комета в своя безкраен бяг — на запад, на запад… опитвайки се да изпревари слънцето, устремило се към океана.
* * *
Марти имаше пет оръжия.
Той не беше ловец или колекционер. Не стреляше по дребни гризачи, нито пък по мишени, заради самото удоволствие от стрелбата. За разлика от някои свои познати, той се бе въоръжил, не защото се страхуваше, че обществото отива към упадък, макар навсякъде да виждаше доказателства за това. Не можеше дори да каже, че харесва пушки, но признаваше, че са необходими в едно толкова размирно време.
Беше купил оръжията едно по едно с изследователска цел. Като автор на криминални романи, който пишеше за ченгета и убийци, Марти чувстваше, че е длъжен да знае за какво точно пише. Тъй като оръжията не му бяха хоби и времето му за изследване и изучаване беше ограничено, детайлите и многобройните теми, които третираха романите му, бяха съпътствани с незначителни грешки от време на време. Обаче Марти се чувстваше по-спокоен, когато пишеше за оръжие, с което бе стрелял.
Читать дальше