Дийн Кунц - Мистър Убийство

В нощното си шкафче държеше един незареден 38-милиметров „Корт“ и кутия с патрони. Револверът бе ръчна изработка от най-високо качество и беше произведен в Германия. След като го бе изучил, за да го използва при написването на романа си „Смъртоносният здрач“, той го бе задържал за отбрана.

Няколко пъти Марти и Пейджи бяха водили момичетата в зала за стрелба, за да наблюдават стреляне по мишена, внушавайки им по този начин респект към револвера. Когато Шарлът и Емили пораснеха, той щеше да ги научи да си служат с оръжие, макар и с по-слаб откат и не така мощно като корта. Инцидентите с огнестрелно оръжие винаги бяха резултат от невежество. В Швейцария, където всяко лице от мъжки пол бе длъжно да има оръжие в дома си, за да може да защитава страната в случай на нападение, инструкциите за боравене с оръжие бяха повсеместни, а нещастните случаи изключителна рядкост.

Марти извади 38-милиметровия револвер от нощното шкафче, зареди го и го занесе в гаража. Там го пъхна в жабката на втората семейна кола — един зелен форд „Таурус“. Нуждаеше се от сигурност на отиване и връщане от кабинета на доктор Гътридж, където имаше среща в един часа.

Една ловджийска пушка „Мосберг“ 12-ти калибър, един „Колт“ М16 А2 и два пистолета (един „Берета“, модел 92 и един „Смит и Уесън“ 5904) се пазеха в техните кутии и бяха заключени в неголям, метален шкаф, намиращ се в един от ъглите на гаража. Имаше също и кутии с амуниции от всеки калибър. Марти извади всичките добре почистени и смазани оръжия и ги зареди.

Беретата сложи в кухненския шкаф близо до печката, пред два големи, керамични супника. Момичетата не биваше да намират оръжието, преди той да свика семейния съвет и да обясни причините за тези извънредни мерки… ако изобщо можеше да обясни.

Колтът бе поставен на най-горния рафт в шкафа на антрето, веднага до външната врата. Пистолетът „Смит и Уесън“ бе сложен в кабинетното му бюро, в чекмеджето отдясно, а мосберга скри под леглото в голямата спалня.

През всичкото време, докато траеха приготовленията, Марти се тревожеше, казвайки си, че се е побъркал, щом се въоръжава срещу опасност, която в действителност не съществуваше. Имайки предвид седем минутното си мозъчно затъмнение, пипането на оръжия бе последното нещо, което би трябвало да прави.

Нямаше никакви доказателства за надвиснала опасност. Той действаше само по инстинкт — една мравка-войник, която безмозъчно строи укрепления. Никога преди не му се бе случвало подобно нещо. По природа Марти беше човек на мисълта — разсъдлив, предвидлив, но не и човек на действието. В случая обаче той бе връхлетян от импулса да реагира и не можа да му устои.

Тогава, точно когато скри ловната пушка в голямата спалня, безпокойството за неговото психическо здраве беше набързо изместено от една нова мисъл — потискащият спомен от последния му сън отново го бе споходил и Марти бе обзет от чувството, че някаква ужасна тежест се спуска към него със смъртоносна скорост. Въздухът сякаш стана по-плътен и той се почувства почти така зле, както и в съня. А ставаше и по-лошо.

Господ да ми е на помощ, мислеше си Марти… и не бе сигурен дали моли за закрила от някакъв незнаен враг или от тъмните сили, бушуващи вътре в него.

— Имам нужда…

Пясъчните дяволи… танцуват насред пустинята.

Слънчеви зайчета подскачат по парчетата стъкло от счупени шишета, валящи се в канавките.

Най-бързото нещо на пътя са те. Иначе минават и коли, и камиони… Пейзажът е едно размазано петно. Тук-там по някой град — също размазано петно.

По-бързо… и по-бързо! Като че ли потъва в някакъв черен вакуум…

Минава Виктървил.

Отминава и Епъл Вели.

Пълзи през прохода Кахон на хиляда и триста метра надморска височина.

После слиза, минава покрай Сан Бернардино, а от там на аутобана за Ривърсайд.

Ривърсайд… Корона.

Пресичане на планините Санта Ана.

— Имам нужда да бъда…

На юг. Шосето за Коста Меса.

Сити ъв Ориндж, Тъстън — сред калифорнийския хаос на покрайнините.

Какъв мощен магнетизъм?! Дърпа… дърпа неумолимо.

Дори е нещо повече от магнетизъм. Центростремителна сила във вихъра на засмукващата черна дупка.

Завой по магистралата Санта Ана.

Гърлото му пресъхнало, вкус на метал в устата, сърцето му блъска лудо, пулсира в слепоочията му…

— Имам нужда да бъда някой.

По-бързо! Сякаш е привързан към някаква огромна котва на безкрайна верига, мятаща се в непроницаемите дълбини на океана.