Дийн Кунц - Мистър Убийство

Убиецът поглежда нагоре сякаш в транс и напряга взор, за да види по-добре колите, пътуващи на запад.

Обикновено меланхолична, сега шосейната кантата е радостно възбуждаща. Тя го мами с тайнствените си обещания, които убиецът не разбира, но усеща, че е длъжен да се впусне в тях.

Той се облича и прибира багажа си.

Навън паркингът и тротоарът са безлюдни. Колите, обърнати с предниците си към хотелските стаи, очакват сутринта, за да тръгнат на път. В нишата, до щанда за резервни части се намира автомат за безалкохолни напитки, който непрекъснато почуква и трака, като че ли сам извършва някакъв ремонт върху себе си. Убиецът се чувства така, сякаш е единственото живо същество в свят, управляван само от машини и то в тяхна полза.

Минути по-късно той вече е на път по междущатското шосе №70, отправил се към Топека. Пистолетът му лежи на седалката до него, покрит с хавлиената кърпа от хотела.

Нещо, намиращо се на запад от Канзас Сити, го зове. Той не знае какво е, но чувства, че то неумолимо то тегли натам така, както магнитът привлича желязото. Колкото и да е странно, това изобщо не го тревожи, убиецът се подчинява на импулса си и тръгва на запад. В края на краищата, откакто се помни, той непрекъснато посещава места, които не познава, без дори да знае целта на пътуванията си чак до пристигането и непрекъснато убива хора, без да знае защо те трябва да умрат и заради кого извършва тези убийства.

Уверен е обаче, че това внезапно заминаване от Канзас Сити е неочаквано. От него се изисква да остане в мотела до сутринта и да излети с първия самолет за… Сиатъл.

Навярно в Сиатъл убиецът щеше да получи инструкции от началниците си, които не може да си спомни. Ала той никога не ще узнае какво би се случило там, защото Сиатъл е заличен от маршрута му.

Убиецът се пита колко ли време ще мине, докато шефовете му (каквито и да са имената и самоличностите им) разберат, че той е дезертирал. Кога ли ще започнат да го търсят и как ще го открият щом той вече не работи според програмата си?

В два часа сутринта движението по шосе №70 не е много натоварено. Има главно камиони и убиецът прекосява бързо Канзас, изпреварвайки някои тирове и следвайки други, чиито мотори задъхано буботят. Спомня си един филм, в който героинята Дороти и нейното куче Тото попадат във вихъра на торнадо, което ги отвлича от тяхната равна и плодородна земя и ги запраща в далечно и непознато място.

Убиецът оставя зад гърба си Канзас Сити, щат Мисури, после Канзас Сити в Канзас и едва тогава разбира, че тихо си мърмори нещо:

— Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Този път той чувства, че е близо до някакво откровение което ще определи точно същината на неговия копнеж.

— Имам нужда… да бъда… имам нужда да бъда… имам нужда да бъда…

Когато и последните светлини от покрайнините изчезват и от двете страни се ширва само тъмната необятност на прерията, възбудата в него започва да расте. Той трепери, застанал на прага на някакво прозрение, усещайки, че то ще промени живота му.

— Имам нужда да бъда… да бъда… имам нужда да бъда някой.

Убиецът веднага разбира значението на току-що казаното. С израза „да бъда някой“ той няма предвид онова, което би искал да каже всеки друг с тези три думи: той не иска да бъде някой прославен, богат или важен човек. Иска просто да бъде някой — някой с истинско име, някой най-обикновен Джо, както се казва във филмите от 40-те години, някой, който да не е безплътен призрак.

С всеки километър неизвестната сила, притегляща го на запад, става все по-мощна. Убиецът се навежда леко, сгърбва се над волана и упорито се взира в нощта.

Някъде зад хоризонта, в някакъв град, който не може още да си представи, той знае, че го очаква нов живот и къща, която ще може да нарече свой дом… семейство, приятели. Някъде има някой, чието място той може да заеме, чието минало спокойно да носи… а също и посока. И бъдеще, в което той ще бъде като другите приет.

Колата скоростно се стрелва на запад, разсичайки нощта.

В дванадесет и половина през нощта, на път за спалнята, Мартин Стилуотър спря пред стаята на момичетата, отвори тихичко вратата и безмълвно прекрачи прага. На бледожълтата светлина, струяща от лампиона „Мики Маус“, той видя, че и двете му дъщери сладко спят.

От време на време обичаше да ги гледа, докато спят просто, за да се убеди, че съществуват. Той бе заобиколен от такова щастие, успех и любов, та му се струваше, че някоя от тези благословии може да е преходна или дори несъществуваща. Боеше се, че съдбата ще се намеси, за да уравновеси везните.