Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Щом въпреки всичкия зор, който си дава, той не е могъл да спипа трите прасенца — рече Емили, — бях сигурна, че и мене няма да може да изяде, защото аз съм по-умна от прасенцата.

Тя говореше за анимационния филм на Уолт Дисни — единствения вариант на приказката, който познаваше.

Пейджи твърдо реши да не й позволява да чете варианта на същата приказка от братя Грим, където вместо за три прасенца, се говореше за седем козлета и как вълкът глътнал шест от тях цели. Те били спасени и той не успял да ги смели в корема си, защото в последната минута козата-майка го намушкала, разпрала го и ги измъкнала от димящите му вътрешности.

Пейджи се обърна и на тръгване отново загледа вълка. Той наблюдаваше Емили.

Неделята е напрегнат ден за убиеца.

В Уичита малко преди изгрев-слънце той слиза от канзаското шосе и навлиза в нов жилищен квартал, който доста прилича на онзи в Топека. Тук сменя регистрационните номера на хондата с тези на един шевролет, като по този начин прави откраднатата кола трудно откриваема.

Малко след девет часа в неделя сутринта той пристига в Оклахома Сити, щат Оклахома, където спира, за да зареди с гориво.

Срещу бензиностанцията, от другата страна на шосето има голям супермаркет. В единия ъгъл на огромния, безлюден паркинг е поставен огромен сандък за събиране на доброволни пожертвования. Сандъкът е голям колкото градинска барака и никой не го пази. След като зарежда колата с гориво, убиецът оставя куфарите си, заедно с цялото им съдържание, в сандъка „Добра воля“. Задържа само дрехите, които носи в момента, и пистолета си.

През нощта, докато шареше по магистралата, той имаше възможност да обсъди своя особен начин на съществуване… а също да помисли и за това дали евентуално не носеше някъде в себе си малък предавател, който би помогнал на шефовете му да го открият. Навярно те са се досещали, че един ден той може да се разбунтува срещу тях.

Известно е, че един неголям предавател, който се зарежда от миниатюрна батерия, може да бъде скрит в съвсем малко пространство, каквото е например пространството между стените на куфар.

Когато завива на запад по междущатска магистрала №40, убиецът вижда как в небето пускат пипалата си катранено черни облаци. Четиридесет минути по-късно, когато идва дъждът, той е като разтопено сребро и в миг измива всички цветове от пейзажа, простиращ се от двете страни на пътя. Светът изведнъж е съставен от двадесет, четиридесет, сто нюанса на сивото и то без една светкавица дори, която би могла да освежи малко потискащото и мрачно еднообразие.

Едноцветният пейзаж не представлява никакъв интерес за него и затова без усилия той съсредоточава отново мислите си върху своите безлики преследвачи, които може вече да са по петите му. Налудничаво ли е да си мисли, че някъде в дрехите му има скрит предавател? Едва ли биха могли да го скрият в панталоните, ризата, пуловера, бельото или чорапите му, без да бъде открит поради собствената му тежест, или при най-обикновена проверка. Значи оставаха само обувките и коженото му яке.

Пистолетът бе вън от всяко подозрение — те не биха сложили в него нищо, което да попречи на нормалната му работа. Освен това той трябваше да се освободи от оръжието веднага след убийствата, за която цел то беше доставено.

На половината път между Оклахома Сити и Амарило, на изток от границата с Тексас, убиецът свива встрани от магистралата и паркира до една малка отбивка, където има десетина коли, два тира и две каравани. Всички са се прислонили тук, за да се скрият от бурята.

Наоколо има малка горичка от вечнозелени дървета, чиито клони са приведени до земята, наквасени от дъжда. Вместо зелени, те изглеждат сиво-черни, а шишарките им приличат на чудновати по форма тумори.

В една ниска и компактна сграда се помещават тоалетните. Под студените дъждовни струи убиецът се втурва към мъжката тоалетна.

Той застава до единия от трите писоара, заслушан в барабанния залп на дъждовните капки върху ламаринения покрив. Железобетонният под в тоалетната е мокър и мирише на вар. Точно тогава влиза мъж на шестдесетина години. От пръв поглед забелязва следното: гъста, бяла коса, дълбоко набраздено лице, месест нос, изпъстрен със спукани капиляри. Мъжът се изправя пред третия писоар.

— Ама че буря, а? — казва непознатият.

— Истинска смъртелница за плъхове — отвръща убиецът, спомняйки си, че точно това изречение е чул в някакъв филм.