Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Сигурно купонът у вас е продължил цялата нощ, а?

— Да.

След като плаща, убиецът разбира, че сумата от триста долара в портфейла му, която винаги взима със себе си, тръгвайки на работа, няма да му стигне за нищо. Вече не може да използва фалшивите кредитни карти, от които са му останали още две, защото със сигурност биха могли да го открият по фактурите за покупките. Отсега нататък ще трябва да плаща в брой.

Той занася трите големи пакета в хондата и се връща в магазина със своя „Хеклер и Кох“ П7. Стреля веднъж в главата на касиера и изпразва касата, но това, което взима оттам, са неговите собствени пари, плюс петдесет долара. По-добре, отколкото нищо.

Спира на една бензиностанция „Арко“, зарежда с бензин хондата и си купува карта на Съединените щати.

Спрял в ъгъла на паркинга пред бензиностанцията под халогенната лампа, чиято светлина хвърля наоколо мъртвешки, жълти отблясъци, убиецът яде „Силим Джим“. Изгладнял е като вълк.

Когато от наденичките минава на понички, той започва да изучава картата. Може да продължи да се движи на запад по междущатската магистрала №70 или пък да се отправи на югозапад, по канзаското шосе с бариерите за събиране на такси, което води към Уичита, да продължи за Оклахома Сити и там отново директно да свие на запад по шосе №40.

Непривично е за него сам да избира. Обикновено прави онова, за което… е програмиран. Сега, лице в лице с алтернативите, взимането на решение му се вижда неочаквано трудно. Той седи и гледа нерешително пред себе си, става все по-нервен и има опасност да бъде изцяло скован от своята неспособност да вземе решение.

Най-сетне излиза от хондата, изправя се в студената нощ и търси някакъв знак.

Вятърът разклаща телефонните кабели над главата му и те затрептяват — разнася се едва доловим, мрачен и натрапчив вой като плача на уплашени, мъртви деца, скитащи в мрака на Небитието.

Убиецът завива на запад така неотклонно, както стрелката на компаса се насочва към магнетичния север. С психиката си той усеща привличането така, сякаш там някъде има някой, който го вика, ала тази връзка не е толкова въображаема, защото я усеща и физически… усеща я в кръвта и мозъка на костите си…

Убиецът е отново зад волана, качва се на канзаското шосе и се отправя към Уичита. Все още не му се спи. Ако се наложи, може да не спи две или три нощи, без да губи яснотата на мисълта и съзнанието си, нито физическата си устойчивост, което е още една отличителна черта в негов плюс. Перспективата да бъде някой така го вълнува, че е в състояние да кара ден и нощ без да спре, докато намери своята самоличност.

Пейджи знаеше, че Марти очаква отново да бъде споходен от мозъчното си затъмнение, при това пред публика. Ето защо тя се възхищаваше от способността му да си придава безгрижен вид. Изглеждаше така весел и жизнерадостен, както и децата.

От гледна точка на момичетата неделята беше прекрасен ден.

Късно сутринта Пейджи и Марти ги заведоха в хотел „Риц-Карлтън“, намиращ се в Дана Пойнт, за да похапнат богато по повод празника за Деня на благодарността. Там ходеха само при специални случаи.

Както винаги Емили и Шарлът се захласнаха по тучната зеленина на изрядно поддържаните тревни площи, красивите салони за гости и безукорните, блестящи от чистота униформи на персонала. Облечени в най-хубавите си рокли и с панделки в косите, те изпитваха изключително удоволствие да се правят на фини и благо възпитан и млади дами… почти същото удоволствие както от двукратното им нашествие в сладкарския щанд.

Тъй като бе необикновено топло за сезона, те се преоблякоха и след обяда посетиха Ървин Парк. Разхождаха се из живописните кътчета, бродейки по пътеките, хранеха патиците в езерото и обхождаха малката зоологическа градина.

Шарлът хареса зоопарка, защото животните, също като в нейната менажерия, живееха в клетки, където бяха на сигурно място. Нямаше екзотични образци (всички животни бяха типични за областта), но в характерния си изблик на чувства Шарлът намираше, че това са най-милите и сладки същества, които някога е виждала.

Емили започна да се състезава с един вълк за това кой ще издържи погледа на другия. Вълкът беше със сребриста козина и кехлибарени очи. Хищникът в оградената с вериги клетка срещна погледа на момичето без да трепне.

— Ако човек пръв погледне в страни — обяви тя спокойно и тържествено, — тогава вълкът ще го изяде целия.

Борбата с погледи продължи толкова много, че Пейджи започна да се безпокои въпреки солидната преграда. След известно време вълкът наведе глава, подуши земята и широко се прозя, за да покаже, че не се е изплашил, а просто му е станало безинтересно и се отдалечи от оградата.