Дийн Кунц - Мистър Убийство

Макар жертвите му да са винаги непознати за него (а в този случай той дори не знае имената им), изживяването понякога е така болезнено, че очите му се изпълват със сълзи. Тази вечер той успява да запази пълно самообладание.

С неохота убиецът прекъсва този миг на свързаност и поставя ръка върху лявата буза на жената, която не е изцапана с кръв и е още приятно топла. После заобикаля леглото и стисва леко мъжа за рамото, сякаш, за да му каже: Сбогом, стари приятелю, сбогом!

Той се чуди кои са тези хора и защо е трябвало да умрат.

Сбогом.

Долу убиецът прекосява призрачно зелената къща, изпълнена със зеленикави сенки и искрящи, зелени предмети. В антрето спира, отвърта заглушителя от дулото и прибира, както него, така и оръжието в кобура.

Смъква очилата и се оглежда, изненадан. Без тях убиецът изведнъж е пренесен от вълшебната, чужда планета, където за кратко време е почувствал родството си с другите човешки същества, в този свят, в който толкова се стреми да принадлежи някъде, но винаги си остава чужд и самотен.

Излизайки от къщата, той затваря вратата, но не си дава труд да заключи. Не излъсква пиринчената дръжка, защото изобщо не го е грижа дали ще остави пръстови отпечатъци или не.

Студеният вятър вие и свири, профучавайки покрай колоните на главния вход.

Сухите, мъртви листа шумолят и стържат като мишки, втурнали се вкупом по алеята.

Дърветата-часовои сега сякаш са заспали на поста си. Убиецът разбира, че никой не го наблюдава иззад черните, безлюдни прозорци от двете страни на улицата. Дори подозрителната кукумявка е замлъкнала.

Все още развълнуван от споделеното изживяване, убиецът върви към колата си, но вече не си тананика своята глуповата мелодия.

Когато се прибира в мотела, където е отседнал, той отново чувства бремето на потискащата изолираност, в която живее… Отчужден, отхвърлен, самотен.

В стаята убиецът сваля кобура от рамото си и го поставя на нощната масичка. Пистолетът е все още в прегръдката на този подплатен с найлон калъф. Известно време гледа оръжието.

После, в банята той изважда ножичка от несесера с принадлежностите за бръснене, спуска капака на тоалетната чиния, сяда и на ярката луминесцентна светлина педантично нарязва на дребни парчета двете фалшиви кредитни карти, които е използвал в работата си дотук. На сутринта ще излети от Канзас Сити, използвайки съвсем друго име, а по пътя за летището ще разпилее парчетата от кредитните карти на няколко десетки километра разстояние.

Убиецът се връща при нощната масичка.

Отново се заглежда в оръжието.

След като е оставил труповете на местоработата си, трябваше да унищожи оръжието, да го счупи на съвсем малки парчета и да се освободи от тях, като ги изхвърли на различни и отдалечени едно от друго места: барабана навярно трябва да хвърли в някой отводнителен канал, дулото в някоя рекичка, а останалата част — в някоя кофа за боклук… докато нищо не остане. Такава е стандартната процедура и той не разбира защо е пренебрегнал правилото този път.

В него се прокрадва известно чувство за вина, загдето се е отклонил от рутинното си задължение, но той няма намерение да излиза отново, за да изхвърли пистолета. В добавка към чувството за вина убиецът усеща в себе си известен импулс за неподчинение.

Съблича се и ляга, загасва нощната лампа и се втренчва в многообразните фигури от сенките по тавана.

Не му се спи. Съзнанието му е трескаво и умът му скача от една мисъл на друга с такава страховита бързина, че свръхактивното състояние на духа му скоро се трансформира във физическа активност. Той непрекъснато се върти, придърпва чаршафа, оправя одеялото и възглавниците си.

Навън по междущатската магистрала безспирно минават огромни и тежки камиони, запътили се към далечни места. Песента на колелата, бумтенето на моторите им и периодичното „уууф“ на въздуха, изместен от огромните им туловища, са като непрекъснат работен шум, който обикновено го успокоява. Колко често е заспивал преди, унесен от циганската музика на скоростната магистрала.

Тази вечер обаче се случва нещо странно. По необясними причини познатата мозайка от звукове не е приспивна песен, а просто песен. Той не може да й устои.

Става от леглото, прекосява тъмната стая и застава до единствения прозорец. Забулен от нощния мрак, отсреща се възправя горист хълм, а над него се вижда къс небе — също като две половини от някаква картина на абстракционизма. В горния край на склона се мержелеят здравите метални опори на оградните перила на магистралата, разделящи хълма от небето, и от време на време осветявани от фаровете на минаващите коли.