Дийн Кунц - Мистър Убийство

В кабинета на Марти на пъстроцветната светлина от шарения абажур на настолната лампа, Пейджи стоеше до бюрото, загледана в малкия касетофон, и слушаше как съпругът й произнася напевно две тревожни думи, а гласът му бе ту меланхоличен шепот, ту тихо и яростно ръмжене.

Тя го слуша цели две минути, но най-накрая не издържа. Гласът му бе едновременно близък и чужд за нея, което бе далеч по-лошо, ако изобщо не го бе познала.

Пейджи изключи касетофона.

Осъзнавайки, че в дясната си ръка държи чаша червено вино, тя отпи една доста голяма глътка — беше добро калифорнийско каберне, което си струваше човек бавно да вкусва, обаче в момента Пейджи се интересуваше повече от неговия ефект, отколкото от вкуса му.

Застанал от другата страна на бюрото, Марти каза:

— Записани са поне още пет минути със същите думи — общо седем минути. Когато това се случи, преди да се бяхте върнали, аз направих известно изследване. — Марти посочи към едната стена, покрита с лавици, отрупана с книги, и добави: — В някои учебници по медицина.

Пейджи не желаеше да слуша какво има да й каже Марти. Възможността за сериозно заболяване й се струваше немислима. Ако нещо се случеше с Марти, светът щеше да е едно много по-тъмно и безинтересно място.

Тя не бе сигурна, че ще може да се справи с това да загуби съпруга си. Пейджи разбираше, че отношението й е особено. Та тя бе детски психолог, който в своята частна практика и в безплатните си консултации напътстваше децата как да преодоляват скръбта си и как да продължат да живеят след загубата на някое много близко същество!

Марти заобиколи бюрото и приближи към нея със своята вече празна чаша.

— Едно мозъчно затъмнение може да е симптоматично за няколко неща — каза той. — Например, ранна поява на болестта на алцхаймер. Струва ми се обаче, че трябва да изключим такава възможност. Ако на тридесет и три години съм развил болестта на алцхаймер, то сигурно за период от десет години аз ще съм единственият такъв случай.

Марти остави чашата си върху бюрото и отиде до прозореца, за да погледне навън в нощта през пролуките на плантаторските капаци на прозорците.

Изведнъж Пейджи трепна при мисълта, че в този миг той й се стори така безпомощен. Със своите сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет килограма, весел нрав и безгранична любов към живота, винаги преди Марти й бе изглеждал най-солидното и устойчиво същество в света, заедно с неговите океани и планини. Сега той й се виждаше крехък като стъкло.

Все още с гръб към нея и загледан в нощта навън, Марти каза:

— А може да е било и нещо като мини удар…

— Не!

— Макар че от справката, която направих, това трябва да е мозъчен тумор.

Пейджи вдигна чашата си. Беше празна. Не си спомняше кога е изпила виното. Ето че и тя имаше мозъчни затъмнения.

Постави чашата си върху бюрото, до омразния касетофон, сетне отиде до Марти и сложи ръка на рамото му.

Когато той се обърна тя леко и бързо го целуна, положи главата си върху гърдите му и го прегърна, а той я обгърна с ръце. От Марти бе научила, че прегръдката е също така важна за здравословния живот, както храната, водата и сънят.

По-рано, когато Пейджи го бе сварила методично да проверява ключалките на прозорците, тя бе настояла да чуе обяснението му само със смръщване на челото и една-единствена дума: „Е?“. Не желаеше Марти да крие от нея, но сега й се искаше да не бе чула обяснението му за неговия единствен лош момент в един иначе прекрасен ден.

Най-сетне тя вдигна очи към него, срещна погледа му, все още прегръщайки го, и каза:

— Може да няма нищо.

— Има нещо!

— Но аз имам предвид някакво телесно заболяване.

Марти се усмихна, замислен.

— Каква утеха е само, когато човек си има психолог вкъщи!

— Ами, може да е на психическа основа.

— Това, че може би съм луд, някак си изобщо не ми помага.

— Не луд, а просто в състояние на стрес.

— А, да — стрес! Извинението на двайсети век, станало любимо на всички кръшкачи, водещи дела за това, че уж са нетрудоспособни и на всички политици, които се опитват да обяснят защо са били заварени пияни в някой мотел в присъствието на голи, непълнолетни момичета…

Тя го пусна и се обърна с гръб, ядосана. Беше сърдита, но не на Марти. Сърдеше се на бога или на съдбата, или на която там беше силата, размътила гладкото и спокойно течение на техния живот.

Тръгна към бюрото, за да вземе чашата си с вино, но после се сети, че вече го е изпила и отново се обърна към Марти.