Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Оххх! — възкликна тихо Шарлът като придърпа завивката си. — Става страшно!

— Ама разбира се! — рече Емили. — Нали татко го е написал?!

— Много ли е страшно? — попита Шарлът, дръпвайки одеялото чак до брадичката си.

— Обула ли си чорапите си? — попита я Марти.

Като се изключеше лятото, Шарлът винаги спеше с чорапи, защото иначе й бе студено на краката.

— Чорапите ли? — рече тя. — Да, защо?

Както седеше на стола, Марти се наведе и сниши гласа си до шепот.

— Защото тази история ще свърши чак на Коледа, а до тогава ще ти разтрепери и чорапите поне десет пъти.

Той направи страховита физиономия.

Шарлът се зави до носа.

Емили се изкикоти и рече умоляващо:

— Хайде, татко, давай по-нататък!

— Олеле, мамичко! — прошепна Шарлът и се покри с одеялото чак до очите.

Тя все казваше, че не обича страшните приказки, но първа се оплакваше, ако рано или късно в дадена история не се случеше нищо страшно.

— И така кой е виновникът? — попита Емили. — Кой е завързал дядо Коледа, кой го е ограбил и е избягал с шейната му?

— Ойии! — извика Шарлът и се зави през глава.

— Какво е направило дядо Коледа толкова лош? — попита Емили.

— Може да е имал лошо детство — отвърна Марти.

— Може би така се е родил ! — извика Шарлът изпод одеялото.

— Възможно ли е хората да се раждат лоши? — учуди се Емили, но още преди Марти да може да каже нещо, тя сама отговори на въпроса си. — Ами да, възможно е, разбира се! Щом някои хора се раждат добри като тебе и мама, значи други пък се раждат лоши!

Марти попиваше реакцията на момичетата, опиянен от щастие. От една страна той беше писател и съхраняваше в паметта си думите им, ритмичността на речта и изразите им, за да може един ден, когато станеше нужда, да ги използва при създаването на някоя сцена в бъдещ свой роман. Той осъзнаваше, че не е много похвално да е така погълнат от работата си, та дори собствените си деца да превърне в литературен материал. Навярно от морална гледна точка беше отблъскващо, но Марти не можеше да се промени. Такъв си беше… Обаче от друга страна той беше баща и това бе от първостепенна важност за него. Със съзнанието си той попиваше този миг, защото след време щяха да му останат само спомените от тяхното детство. Марти искаше да може да си припомни всичко: добрите и лоши обикновени мигове, както и големите събития. Всичко трябваше да е отразено чрез висококачествена фотографска и звукозаписна техника — „Техниколор“ и „Долби“! Съвършена яснота! Защото то бе така скъпоценно за него, че той не можеше да понесе да го загуби.

— Близнакът на дядо Коледа има ли си име? — попита Емили.

— Да — отвърна Марти, — има си, но трябва да почакаш до следващия път, за да го чуеш. Сега ще спрем до тук.

Шарлът подаде глава над одеялото и двете момичета пожелаха баща им да прочете първата част на поемата още веднъж, както самият той очакваше, че ще направят. Но дори и след втория път, те щяха да са твърде погълнати от поемата, за да могат да заспят. Щяха да поискат да им я прочете трети път и той щеше да се подчини, защото тогава вече щяха да знаят добре думите и да се успокоят. Най-сетне, в края на третото четене те щяха вече да са или дълбоко заспали, или унасящи се в дрямката.

Когато отново прочете първия ред, Марти чу как Пейджи се обърна, излезе от стаята и се отправи към стълбите. Щеше да го чака в голямата всекидневна, а огънят навярно щеше весело да пращи в камината. И може би щеше да има и по чаша червено вино с нещо за похапване… двамата щяха да се гушат един в друг и да си разказват как е минал денят им.

Всяка минута от вечерта оттук нататък беше за Марти много по-интересна дори и от околосветско пътешествие. Той беше безнадежден случай на домашар. Очарованията на дома и семейното огнище имаха за него по-голяма притегателна сила, отколкото тайнствените пясъци на Египет, великолепието на Париж и загадъчният ореол на Далечния изток взети заедно.