Дийн Кунц - Мистър Убийство

Вероятно омразата му отчасти се дължи на усещането му, че е различен от тях и че винаги трябва да живее като аутсайдер.

Ала обикновеното отчуждение не е основната причина, поради която той често мисли да убие някого. Нужно му е нещо от другите хора, което те не желаят да му дадат. И заради това, че го таят в себе си, той ги мрази с такава страст! Способен е на всякакви зверства… макар и да не знае какво точно очаква да получи от другите.

Понякога тази тайнствена нужда е толкова силна, че става болезнена. Тя е нещо като потребност, близка до глада… но не глад за храна. Много пъти той застава разтреперан на ръба на някакво откритие, разбирайки, че решението е смайващо лесно и че трябва само да отвори ума и сърцето си за него. Обаче отговорът винаги му убягва.

Убиецът дръпва дълга глътка от бирата си — иска я, а няма нужда от нея. Да искаш не значи, че имаш нужда.

Горе, на подиума блондинката смъква горнището си и излага на показ своите бледи, щръкнали гърди.

Ако си вземе пистолета и двуредните пълнители от багажника на колата, ще може да стреля поне деветдесет пъти. Когато убие арогантната блондинка, може да пречука и другата танцьорка… после тримата бармани с по един куршум в главата. Доста добре владее огнестрелните оръжия. Като свърши с петимата, може да се прицели в бягащата тълпа. Мнозина от онези, които избегнат куршумите, ще загинат, прегазени от другите в паническото им бягство.

Перспективата за една такава касапница го възбужда. Той знае, че кръвта може поне за малко да го накара да забрави нуждата, която го тормози и преследва. И друг път е изпитвал същото. Нуждата води след себе си отчаянието; отчаянието прераства в гняв; гневът е последван от омраза; омразата ражда насилието… а насилието понякога го успокоява.

Убиецът дръпва нова глътка от бирата си, чудейки се дали не е луд.

Спомня си как в един филм някакъв психиатър уверява главния герой, че само хората със здрав разсъдък се питат дали не са луди. Истински смахнатите са винаги твърдо убедени в своя здрав разум. Следователно, той би трябвало да е нормален, поне дотолкова, че да може да се съмнява в себе си.

Марти стоеше облегнат на рамката на вратата, докато гледаше как момичетата сядат едно след друго на столчето пред тоалетката в спалнята, за да може Пейджи да разреши косите им. По петдесет минавания с четката.

Навярно монотонното, ритмично движение или пък успокояващата гледка на това толкова мило, домашно ежедневие облекчиха главоболието на Марти. Каквато и да беше причината, болката премина.

Косата на Шарлът беше златиста, също като на майка й, а тази на Емили беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, също като неговата. Докато майка й разчесваше косите й, Шарлът непрекъснато си бъбреше с нея. Обаче Емили мълчеше — извила гръб като котка, затворила очи, отдала се изцяло на удоволствието от ресането.

Общата им стая бе разделена на две противоположни една на друга половини — доказателство, че между сестрите имаше и други различия. Шарлът обичаше плакати, в които имаше движение: пъстроцветни балони, издигнали се над пустинята, огряна от светлината на звездите; балерина в подскок с кръстосани нозе; увлечени в бяг газели. Емили предпочиташе плакати с есенни листа; вечно зелени дървета, отрупани със сняг; огромна вълна, посребрена от лунните лъчи, разбиваща се в бледо очертания бряг. Покривката върху леглото на Шарлът беше в зелено, червено и жълто, а на Емили беше от бежов плюш. Във владенията на Шарлът цареше безпорядък, Емили пък обичаше реда.

Освен това домашните им любимци също бяха различни. В тази половина от стаята, която беше на Шарлът, в стената имаше вградени лавици, побрали нейния малък терариум. Там беше домът на костенурката Фред; огромният буркан с широко гърло, където живееше бръмбарът Боб, сгушен сред сухи листа и трева; имаше и клетка за хамстера Уейн; в терариума до него живееше змията Шелдън, а съседната клетка се обитаваше от мишока Мустачко, който почти през цялото време държеше под око Шелдън въпреки армираното стъкло, разделящо владенията им; в последния терариум живееше хамелеонът Лорета. Шарлът се бе противопоставила енергично на идеята да има котенце или куче, поради това, че са общоприети домашни любимци: „Кучетата и котките непрекъснато ходят навсякъде. Човек не може да им направи малка, чиста къщичка и в нея да ги пази“, беше заявила тя.

Емили имаше само един любимец. Казваше се Пийпърс. Беше камък, голям колкото лимон, изгладен от времето и течащата вода в седловината Сиера, откъдето го бе взела по време на почивката им там миналата година. Емили му бе нарисувала две одухотворени очи и настойчиво повтаряше: „Пийпърс е най-хубавият любимец на света! Не е нужно нито да го храня, нито да чистя след него. Той винаги е до мен и е толкова умен и мъдър. А когато съм тъжна или евентуално много ядосана, аз просто му казвам каква ми е болката и той поема всичко — тревожи се той, за да не се налага аз да мисля за това и да ми е добре.“