Дийн Кунц - Мистър Убийство

Емили беше в състояние да изказва мисли, които на повърхността бяха детски, но като се замислеше човек, изглеждаха много по-дълбоки и по-зрели, отколкото можеше да се очаква от едно седем годишно момиченце. Понякога, надниквайки в тъмните й очи, Марти чувстваше, че тя е дете на седем, което наближава своята четиристотна годишнина. Той нямаше търпение да види колко интересна и многостранна личност ще бъде Емили, когато стане голяма.

След като косите им бяха разчесани, момичетата се пъхнаха в двете еднакви креватчета, мама ги зави, целуна ги и им пожела приятни сънища.

— Не оставяйте дървениците да ви изпохапят — предупреди тя Емили, защото това изречение винаги ги разсмиваше.

Пейджи се отдалечи и тръгна към вратата, а Марти взе стола с високата облегалка, който винаги стоеше до стената, и го постави в долния край на двете легла, точно по средата. Освен миниатюрната лампа с батерия, защипана за тетрадката му, и ниския лампион във формата на Мики Маус, включен в контакта на стената, той изгаси всички светлини в стаята. Седна на стола, вдигна тетрадката така, че да може да чете, и изчака тишината наоколо да придобие онова особено качество на приятно и спотаено очакване, което изпълваше театъра в мига преди вдигането на завесата.

Настроението бе вече подходящо.

Този бе най-щастливият час от деня на Марти. Часът за приказки. Независимо от това какво му се случваше, когато сутрин станеше от сън, той винаги с нетърпение очакваше времето за приказките.

Сам беше съчинил тези приказки и ги бе записал в една тетрадка, озаглавена Приказки за Шарлът и Емили , които всъщност един ден той вероятно щеше да издаде. А може би нямаше. Всяка една дума от тези приказки беше дар за дъщерите му и решението, дали да ги споделят с другите или не, изцяло принадлежеше на тях.

С тази вечер се слагаше началото на една специална наслада — приказки в стихове, които щяха да продължат, докато траеха коледните празници. Навярно това щеше да му помогне да забрави неприятната случка в кабинета си.

— В стихове е! — възкликна Шарлът, очарована.

— Шшшшт! — смъмри Емили сестра си.

Правилата за часа на приказките не бяха много, обаче бяха важни. Едното от тях беше, че аудиторията, състояща се от двете момичета, нямаше право да прекъсва четеца по средата на изречението или, както беше в този случай, по средата на стиха. Връзката с тях беше много ценна, реакциите им му бяха много скъпи, но всеки разказвач трябваше да получи уважението, което му се полагаше.

Марти започна отново:

Момичетата се кикотеха точно, където той очакваше, и Марти едва се сдържаше да не се обърне към Пейджи, за да разбере как й се харесват стиховете, тъй като тя не ги бе чула до този момент. Ала никой не би откликнал на разказвача в този миг — той просто трябваше да изчака края, за да чуе аплодисментите: непоклатимата увереност в собствените сили, независимо от това дали бе подправена или истинска, беше от съществено важно значение за успеха.

— Коледа! — извикаха едновременно Шарлът и Емили.

Незабавният им отговор потвърждаваше факта, че той ги бе завладял напълно.

Марти погледна към момичетата — лицата им сякаш блестяха на фона на мрака в стаята. Безмълвно те му казваха: Не спирай! Продължавай!

Господи, колко обичаше всичко това! Как ги обожаваше само!

Ако имаше рай, то той беше тук, в този момент.