Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Добре… като изключим онзи момент с болестта на Шарлът, ти винаги си бил спокоен и щастлив като риба във вода. Но може да се тревожиш тайно! А и напоследък беше доста напрегнат.

— Така ли? — попита Марти и учудено повдигна вежди.

— Срокът за тази книга беше много малък… По-малък от друг път.

— Но аз имам още три месеца, а мисля, че ще ми е нужен само един.

— Всичките ти големи надежди в кариерата… издателят ти, агентът ти и всички други в този бизнес, които вече гледат на тебе по друг начин.

Копия от кориците на последните му два романа бяха поместени върху страниците на „Ню Йорк Таймс“ в списъка на бестселърите с мека подвързия. Всеки един от тях се задържа осем седмици. Още не бе имал щастието да включи в списъка свой роман с твърди корици, но този предстоящ успех изглеждаше неизбежен, предвид новата му книга, която щеше да бъде пусната през януари.

Внезапното покачване на продажбите беше вълнуващо, но и обезпокоително. Макар да желаеше широка публика, Марти беше твърдо решен да не прекроява маниера си на писане, за да се харесва на повече хора, но така да загуби онова особено качество, което правеше книгите му неповторими. Той осъзнаваше, че има опасност подсъзнателно да промени и нагоди работата си. Затова напоследък бе необикновено суров към себе си, въпреки че сам той си бе най-строгият критик и винаги преглеждаше и поправяше всяка страница по двадесет, дори тридесет пъти.

— Освен това и ангажиментът ти към списание „Пийпъл“ — обади се отново Пейджи.

— Това не е никакъв стрес за мене. Всичко приключи.

Преди няколко седмици в къщата му бе дошъл един от дописниците на списание „Пийпъл“, а два дни след него дойде и един фотограф, който искаше да заснеме десет часов материал. Какъвто си беше, Марти веднага ги хареса, а и те го харесаха, въпреки че отначало той се противопостави на молбите на издателя си да се съгласи за интервюто и снимките.

Предвид приятелските си връзки с хората от „Пийпъл“, Марти нямаше причина да мисли, че статията ще е отрицателна, но дори благоприятните отзиви го караха да се чувства евтин и жалък. За него онова, което имаше значение, бяха, книгите, а не човекът, който ги е написал. Според собствените си думи той не желаеше да се превръща в „мъжката Мадона на криминалния роман, позиращ гол в някоя библиотека, захапал змия с цел да увеличи продажбите.“

— Не е приключило — възрази Пейджи. Броят със статията за Марти щеше да се появи по вестникарските щандове в понеделник. — Зная, че се боиш от това.

Той въздъхна и каза:

— Не искам да бъда…

— Мадона със змия в устата? Зная, мили. Просто искам да ти покажа, че си в състояние на стрес по повод списанието и то много повече, отколкото предполагаш.

— Такъв стрес, че съм изпаднал в безсъзнание за седем минути?!

— Ами да! Защо не? Обзалагам се, че лекарите ще ти кажат точно това.

Марти я изгледа скептично.

Пейджи отново се притисна към него.

— Напоследък всичко ни вървеше така добре. Дори прекалено добре. Човек има склонност да се поддава на суеверия в такива случаи. Но ние работихме упорито и сами сме спечелили всичко това. Нищо лошо няма да се случи! Чуваш ли?

— Чувам — отвърна той и я притисна още по-силно.

— Нищо лошо няма да се случи — повтори тя. — Нищо.

След полунощ е.

Кварталът се слави с големи имения и просторните къщи са разположени далече от пътя. Огромни дървета, толкова стари, та изглежда, че почти са развили някаква интелигентност с годините, стоят на стража от двете страни на улиците и бдят над преуспяващите обитатели. Червените им клони, обрулени от есенния вятър, трепкат като високочестотни антени, събиращи информация за евентуални опасности, грозящи благополучието на онези, които спят зад тухлените и каменни стени.

Убиецът спира колата зад ъгъла на къщата, в която трябва да свърши работата си. Останалата част от пътя изминава пеша, като си тананика тихо някаква собствена, весела мелодия и се държи така, сякаш е минавал по тези тротоари поне десет хиляди пъти преди.

Плахото поведение винаги се забелязва, а когато се забележи, винаги предизвиква тревога. От друга страна човек, който действа смело и прямо, се смята за честен и безобиден, не му обръщат много внимание и по-късно напълно го забравят.

Духа студен, северозападен вятър.

Нощта е безлунна.

Една подозрителна кукумявка монотонно повтаря един и същ въпрос.

Къщата е в стил 18-ти век, построена е от тухли и има няколко бели колони. Около имението минава ограда от железни пръчки със заострени върхове.