Дийн Кунц - Мистър Убийство

Градинската порта е отворена и изглежда е стояла така много години. Мудността и спокойният живот в Канзас Сити не могат дълго да устоят на параноята.

Той тръгва по алеята така, сякаш е собственикът на това имение, стига до стълбите за главния вход на къщата, изкачва се нагоре и спира пред вратата, за да отвори ципа на един от малките джобове на коженото си яке. От него убиецът изважда ключ.

До този момент той няма представа, че ключът е у него — не знае кой му го е дал, но веднага разбира предназначението му. Това се е случвало с него и преди.

Ключът става за ключалката на секретната брава.

Той отваря вратата и вижда зад нея тъмно антре. Прекрачва прага, влиза в топлата къща и изважда ключа от секретната брава. После тихо затваря вратата след себе си.

След като прибира ключа, той се обръща към таблото с алармената инсталация до вратата. От момента на влизане има на разположение шестдесет секунди, за да набере верния код, с който да изключи алармената система. В противен случай ще дойде полицията. Той си спомня неутрализиращата шестцифрена поредица точно, когато е необходимо, и натиска съответните бутони.

От някакъв вътрешен джоб на якето си убиецът този път изважда изключително компактни очила за гледане на тъмно, каквито произвеждат за нуждите на армията и каквито не се продават на цивилни граждани. Тези очила увеличават и най-слабия светлинен лъч десет хиляди пъти. С тях той може да се движи през съвсем тъмни стаи така уверено, сякаш са запалени всички лампи.

Докато се качва по стълбите, измъква оръжието си „Хеклер и Кох“ П7 от големия кобур, скрит под якето му. Двуредният пълнител съдържа осемнадесет патрона.

Заглушителят е пъхнат в малко джобче на самия кобур. Убиецът го измъква и тихо го навива върху дулото на пистолета. Заглушителят ще му гарантира от осем до дванадесет сравнително безшумни изстрела, но след това действието му бързо намалява и той не би могъл да изпразни целия пълнител, без да събуди останалите обитатели на къщата и съседите.

Осем изстрела ще му бъдат предостатъчни.

Къщата е голяма и на втория етаж, който е във формата на „Т“, има десет стаи. Не му е нужно обаче да търси жертвите си. Той познава плана на къщата така добре, както и този на града.

През очилата всичко има зеленикав оттенък, а белите предмети като че ли греят с някаква вътрешна, призрачна светлина. Той се чувства така, сякаш е в научнофантастичен филм и като някакъв неустрашим герой, изследващ друго измерение или друга планета, досущ като земята, с изключение на няколко жизненоважни аспекта.

Убиецът безшумно отваря вратата на голямата спалня и влиза. Приближава до голямото легло, богато украсено с орнаменти в стил 18-ти век.

Под искрящите, зеленикави одеяла спят двама души: мъж и жена на около четиридесет години. Съпругът лежи по гръб и хърка. Убиецът веднага го разпознава по лицето като главната цел. Съпругата е обърната настрани, заровила лице във възглавницата. Но, и това му стига, за да разбере, че тя е вторичната цел.

Той опира дулото със заглушителя в гърлото на съпруга.

Студеното докосване на стоманата събужда мъжа и той широко отваря очи. Клепачите му се движат така, сякаш са на спяща кукла.

Убиецът дръпва спусъка и пръсва гръкляна на мъжа, после вдига оръжието и стреля два пъти в лицето му от упор. Изстрелите наподобяват безшумното клъцване на боа.

Той заобикаля леглото, стъпвайки безшумно върху плюшения килим.

Два куршума в лявото слепоочие на съпругата довършват процедурата и задачата е изпълнена. Жената дори не се събужда.

Миг-два убиецът стои до леглото, наслаждавайки се на този неизказано свят и нежен миг. Да присъстваш на нечия смърт означава да бъдеш съпричастен в едно от най-интимните изживявания, които някой може да изпита на тази земя. В края на краищата не други, а само най-близки членове на семейството и обични приятели имат честта да застанат до смъртния одър на някого и да бъдат свидетели на последните издихания на умиращия. Ето защо убиецът е в състояние да се издигне над сивото си и мизерно съществувание единствено в ролята си на екзекутор, защото тогава той има честта да сподели това толкова дълбоко изживяване, което е по-тържествено и важно дори от раждането. В тези безценни, вълшебни мигове, когато неговите цели умират, той установява контакти и много важни отношения с други човешки същества — връзки, които за кратко време пропъждат отчуждението и самотата му и той се чувства желан, нужен и обичан.