Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Ти си…?

— Клокър. Карл Клокър.

— Застреля го.

— Ами да.

— Кой… кой… беше той?

— Дру Ослет. По-важно е: какъв беше?

— Хъ?

Клокър се усмихна.

— Беше роден от мъж и жена, но не бе повече човек от клетия Алфи. Ако някъде там има лоши същества, тероризиращи галактиката, те никога няма дори да помислят да си имат работа с нас, стига да знаят, че нашата раса може да създава същества като Дру.

Клокър караше колата, а Шарлът седеше на седалката до него. Той се обръщаше към нея с „първи помощник Стилуотър“ и й бе възложил задачата да подава на капитана неговата чаша с кафе, когато му се приискаше да сръбне, и изобщо да внимава то да не се разплиска и непоправимо да замърси кораба.

Шарлът бе необичайно умислена и за разлика от друг път не й се играеше.

Марти с тревога помисли за евентуалните психологически травми, които изпитанието бе оставило в нея… Чудеше се какви ли още тревоги и беди ги очакват.

На задната седалка Емили седеше зад Карл Клокър, Марти — зад Шарлът, а Пейджи бе между тях. Емили не бе просто мълчалива — тя бе притихнала напълно. Марти се безпокоеше и за нея.

Като слязоха от шосе 203 от Мамът Лейкс и се отправиха на юг по шосе 395, придвижването стана по-трудно. Върху пътната настилка имаше поне пет сантиметра сняг и снежната виелица беше в разгара си.

Клокър и Пейджи пиеха кафе, а момичетата — топъл шоколад. Ароматните миризми би трябвало да освежат Марти, но вместо това те усилиха тягостното му чувство.

Подадоха му ябълков сок. От магазина Пейджи бе купила шест кутии ябълков сок.

— Вероятно стомахът ти ще може да приеме само това — рече Клокър. — Но дори да ти се гади от него, трябва да изпиеш колкото е възможно повече, защото с тази твоя рана сигурно жестоко си се обезводнил.

Марти трепереше толкова силно, че не можеше да държи сока без да го разлее. Пейджи сложи сламка в кутията му и попи със салфетка брадичката му.

Той се чувстваше безпомощен и усещаше, че умира… но не знаеше дали възприятието му бе точно или беше просто проклятието да имаш въображението на писател.

Нощта бе изпълнена с бели снежинки — сякаш денят не бе просто угаснал, а се бе разчупил на безброй малки парчета, които вечно щяха да се носят из безкрайния мрак.

Когато заслизаха от Сиера, те се наредиха в една дълга редица от коли, начело със снегориначка и камион, който ръсеше сгурия. Докато пътуваха, Карл Клокър им разказа за Мрежата, надвивайки шума от мотора и тракането на веригите върху гумите.

Мрежата бе съюз от влиятелни политици, бизнесмени, адвокати и хора от масмедиите, обединени от идеята, че традиционната западна демокрация е безрезултатна и в крайна сметка катастрофална система, чрез която да се управлява обществото. Членовете на Мрежата бяха убедени, че повечето граждани са разглезени търсачи на сензации, без каквито и да било морални ценности, алчни, мързеливи, завистливи, расисти и плачевно невежи по отношение на всички най-важни въпроси за човечеството.

— Те вярват — продължаваше Клокър, — че историята на обществото ни доказва следното: тълпата винаги е била безотговорна и цивилизацията е прогресирала само благодарение на някакъв късмет и ревностните усилия на неколцина мечтатели и фантазьори.

— Да не смятат, че тази идея е нова? — попита презрително Пейджи. — Нима не са чували за Хитлер, Сталин или пък Мао?

— Онова, което мислят за ново — отвърна Клокър, — е, че технологическите устои на обществото в днешно време са толкова сложни и, поради сложността си, много лесно уязвими. Според тях заради тази сложност цивилизацията, а и цялата планета дори, не би могла да оцелее, ако правителството взима решения, мотивирани единствено от егоистичните прищевки и хрумвания на тълпата, която дърпа лостовете посредством избирателните си бюлетини.

— Глупости! — рече Пейджи.

Марти би я подкрепил, ако бе достатъчно укрепнал, за да се включи в разговора, но силите му стигаха само колкото да смуче сока и да го преглъща.

— Това, което в действителност искат, е грубата сила — обади се отново Клокър. — Единственото ново нещо в организацията им, независимо от тяхното мнение, е, че те действат единно, дори да са на диаметрално противоположни позиции в политическия спектър. Хората, желаещи да изхвърлят „Хъкълбери Фин“ от библиотеките и онези, които искат да бъдат забранени книгите на Ан Райс, може да са подтикнати от различни свои виждания, но те са духовни братя и сестри.