Дийн Кунц - Мистър Убийство

Бяха в някаква кола и се движеха по безлюдна магистрала по залез-слънце. Пейджи беше зад волана, а той седеше до нея, придържан от предпазния колан.

— Добре ли си? — попита го тя.

— По-добре — отвърна й той, а гласът му вече не трепереше както преди. — Жаден съм.

— Долу пред краката ти има ябълков сок. Ще потърся някъде отбивка, за да спрем.

— Не, ще се справя — каза Марти без да е съвсем сигурен, не ще може.

Наведе се напред и с дясната си длан опипа пода — тогава разбра, че лявата му ръка се придържа от превръзка, минаваща през врата му. Той хвана една от металните кутии, издърпа я от гнездото й в кашончето, закрепи я между коленете си, дръпна металния пръстен в средата на дъното й и я отвори.

Сокът не бе много студен, но нищо не бе му се услаждало така, както този сок — отчасти защото бе успял сам да си го вземе. Той пресуши кутията на три дълги глътки.

Когато обърна глава, Марти видя как Шарлът и Емили похъркват леко изхлузени на задната седалка, пристегнати с предпазните колани.

— Почти не са спали през последните две-три нощи. Сънуваха кошмари, безпокояха се за тебе. Обаче, когато тръгнахме, се почувстваха по-спокойни, а и движението на колата ги приспа.

— Нощи ли?! Значи са няколко?

Марти знаеше, че са напуснали Мамът Лейкс във вторник през нощта и си мислеше, че е сряда.

— Кой по ред залез е този? — попита той.

— Петъчният — отвърна Пейджи.

Той беше останал безпомощен почти три дни. Огледа се наоколо, хвърляйки бегъл поглед към равнините, които бързо чезнеха в нощта и отново попита:

— Къде се намираме?

— Невада, Шосе 31, на юг от Уокър Лейк. Ще се качим на магистрала 95 и ще тръгнем на север към Фалън. Там ще отседнем в някой мотел за тази вечер.

— А утре?

— Уайоминг, ако можеш да издържиш.

— Ще издържа.

— Карл знае едно място, където ще можем да отседнем.

Тогава Марти я попита за колата — никога не беше я виждал.

— Карл я достави — отвърна Пейджи. — А също и сярната пудра и пеницилина, с които те лекувах. Той май знае всичко, от което човек би могъл да се нуждае. Голяма скица е!

— Аз дори него познавам — каза Марти, посягайки за нова кутия ябълков сок, — но го чувствам като брат.

Той отвори кутията и изпи почти една трета от сока. Чак тогава додаде:

— А и шапката му също много ми харесва.

Пейджи звънко се разсмя, въпреки едва долавящия се хумор в забележката. Марти също се засмя.

— Господи — рече тя, а колата се носеше през сивата пустош. — Обичам те, Марти. Ако беше умрял, никога нямаше да ти го простя.

Същата нощ те взеха две стаи в един мотел във Фалън. Дадоха фалшиви имена и платиха предварително в брой. Вечеряха в мотела с пица и пепси. Марти беше прегладнял, но две пици го заситиха.

Докато ядяха, играеха на „Виж кой е маймуната сега!“ Трябваше да изброяват думи, означаващи храна и започващи с буквата „П“. Децата не бяха в много добра форма. Всъщност те бяха така тихи, че той се разтревожи.

Може би просто бяха изморени. След вечеря, въпреки че бяха дремвали в колата, Шарлът и Емили заспаха само секунди след като бяха положили глави на възглавниците.

Оставиха вратата между двете стаи отворена. Карл Клокър беше снабдил Пейджи с една малка картечница „Узи“, която незаконно бе приспособена за автоматична стрелба. Сложиха я върху нощното шкафче, за да им е под ръка.

Пейджи и Марти легнаха в едно легло. Тя се изпъна до него от дясната му страна, за да може да го държи за здравата ръка.

Заговориха се и Марти откри, че тя е разбрала отговора на въпроса, който така и не успя да зададе на Карл Клокър: Защо то приличаше на мене?

Един от най-могъщите хора на Мрежата, главен собственик на една огромна империя за рекламен бизнес, загубил четири годишния си син. Момчето умряло от рак. Докато лежало на смъртния си одър в болницата „Сидър Синай“ преди пет години, детето трябвало да изтърпи да му вземат проби от кръв и костен мозък, тъй като под напора на чувствата баща му решил Алфа-сериите от човекороботи да бъдат произведени като се използва генетичния материал на покойния му син. Ако функционалните човекороботи станели реалност, то те щели да бъдат вечен паметник на момчето му.

— Господи… Но това е лудост! — промълви Марти. — Кой баща би помислил, че цяла една раса убийци, продукт на генното инженерство, ще бъде подходящ паметник за сина му?! Всемогъщи Боже!

— Бог няма нищо общо с това — каза Пейджи.

Представителят на Мрежата, на когото възложили да вземе кръвните и костни проби от лабораторията, се объркал и вместо на момчето взел пробите на Марти, които трябвало да определят дали той ще може да даде кръв и костен мозък на Шарлът, ако това се наложело.