Дийн Кунц - Мистър Убийство

На прозорците — пердета. По краищата им е тъмно — нощ. Тя се усмихна.

— Чуваш ли ме, скъпи?

Той се опита да оближе устните си. Бяха напукани. Езикът му бе пресъхнал и сякаш покрит с косми.

Пейджи извади една кутия с ябълков сок от пластмасова кофа, пълна с лед, където сокът се изстудяваше, повдигна главата му от възглавницата и пъхна сламката между устните му.

След като отпи малко, успя да каже:

— Къде?

— В един Бишъпски мотел.

— Много далече?

— Засега така трябва — рече тя.

— Той?

— Клокър? Ще се върне.

Умираше от жажда. Тя му донесе още сок.

— Тревожа се — прошепна той.

— Недей. Не се тревожи. Вече всичко е наред.

— Той.

— Клокър ли? — попита тя.

Кимване.

— Можем да му вярваме.

Надяваше се, че е права.

Той отново отпусна глава върху възглавницата.

Лицето й беше ангелско. Избледня и се загуби…

Измъква се от залата с огледалата и навлиза в дълъг и тъмен тунел. Светлина в края на тунела. Той бърза към нея… зад него стъпки — преследва го цяла армия! Настигат го… мъжете от огледалата! Светлината е спасението му — изходът от лунапарка. Изскача от тунела. Навън денят е ослепително ярък… но това е заснежено поле пред някаква изоставена църква! Той тича към входа с Пейджи и децата… Другият е по петите им… Чува се изстрел — ледена игла пронизва рамото му… ледът се превръща в огън, а огънят…

Болката беше нетърпима.

Виденията му се размиваха от сълзи. Той мигаше и отчаяно се опитваше да разбере къде е.

Същото легло, същата стая.

Някой дръпна одеялата встрани.

Той беше гол до кръста. Превръзката я нямаше.

Новата болезнена експлозия в рамото му изтръгна от него задавен вик, но нямаше сили, за да вика. Ето защо от устните му се отрони само едно: „Аххх!“

Отново премига и отпъди сълзите.

Пердетата все още скриваха прозорците. Краищата бяха тъмни — нощта бе сменила деня.

Клокър се наведе над него и започна да побутва рамото му.

Отначало, тъй като болката беше мъчителна, той си помисли, че Клокър се опитва да го убие. Но в следващия миг видя, че Пейджи е до Клокър и се успокои — тя нямаше да позволи Карл Клокър да му направи нещо лошо.

Пейджи се опитваше да му обясни нещо, но той улавяше само откъслечни думи: „Сярна пудра… антибиотик… пеницилин…“

Отново превързаха рамото му.

Клокър му би инжекция в здравата ръка. Марти го гледаше. Въпреки всичките си други болки, усети убождането от иглата.

За известно време отново беше в залата с огледалата.

Когато пак се събуди, разбра, че е в леглото. Той обърна глава и видя Шарлът и Емили, седнали накрая на съседното легло. Те бдяха над него. Емили държеше в ръце любимеца си, Пийпърс — камъка, на който бе нарисувала чифт очи.

И двете момичета изглеждаха ужасно сериозни.

Успя да им се усмихне.

Шарлът стана от леглото, дойде при него и го целуна по потното лице.

Емили също го целуна и сложи Пийпърс в дланта на здравата му ръка. Марти успя да обхване камъка с пръстите си.

По-късно, когато се събуди от един дълъг и без видения сън, Марти чу, че Пейджи и Клокър разговарят.

— … ще бъде опасно да го местим — каза Пейджи.

— Трябва — каза Клокър. — Не сме много далече от Мамът Лейкс, а и пътищата, по които бихме могли да тръгнем, не са много.

— Но нали никой не ни търси?

— Вярно, обаче не бих се обзаложил, че няма да го направят. Рано или късно някой ще ни потърси… и вероятно няма да ни оставят на мира до края на живота ни.

Марти ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. Когато отново видя Клокър, надвесен над него, той го попита:

— Защо?

— Вечният въпрос — рече Клокър и се усмихна.

Като се опита да придаде повече финес на вечния въпрос, Марти отново попита:

— Защо ти?

Клокър кимна и каза:

— Чудиш се, разбира се… Ами аз никога не съм бил техен човек. Те направиха сериозна грешка, когато решиха, че наистина им вярвам. Цял живот съм търсил приключения и героични действия, но изглежда съдбата не ги бе определила за мен. А после дойде това. Мислех си, че ако играя по правилата им, все някога щеше да дойде ден, в който бих могъл да нанеса сериозен удар върху Мрежата, а дори и да я направя на пух и прах — бам! Като с плазмено оръжие!

— Благодаря ти — рече Марти, когато усети, че съзнанието му отново го напуска. Искаше да благодари преди да изпадне в несвяст.

— Хей, ама ние още не сме излезли от гората! — рече Клокър.

Когато пак дойде в съзнание, Марти не се потеше, нито трепереше, но все още беше слаб.