Дийн Кунц - Мистър Убийство

Вече не пищеше и не съскаше. То стенеше. Въпреки че на вид ставаше все по-ужасяващо, стоновете му го правеха да изглежда не така страшно и дори извикваше съчувствие.

Дребният с пушката беше безмилостен. Той пристъпи напред и стреля за трети път.

Стоновете смразиха кръвта в жилите на Марти… навярно, защото в тях имаше нещо човешко и много жално. Той бе твърде слаб, за да се държи на крака. Свлече се на пода, опрял гърба си в парапета и отвърна глава от тръпнещото в агония създание.

Мина цяла вечност преди то напълно да утихне.

Марти неволно насочи отново погледа си към тялото, проснато в средата на платформата, точно срещу него. То бе огряно от безмилостния лъч на фенерчето. Трупът бе странна купчина от черни кости и лъщяща плът, от която голяма част бе изконсумирана в трескавите и отчаяни опити на съществото да се възстанови и да живее. Грозните и жалки останки приличаха повече на някаква извънземна форма на живот, отколкото на човек.

Вятърът виеше.

Снегът падаше.

Стана още по-студено.

След малко мъжът в черния скиорски костюм се извърна от останките на съществото и каза на човека с мечешкото телосложение:

— Много лошо момче, наистина…

Едрият мъж нищо не каза.

Марти искаше да ги попита кои са, но опитите му да остане в съзнание бяха така непосилни за него, че той реши да мълчи — усилието да говори можеше да го доведе до припадък.

— Какво ще кажеш за църквата? — попита дребният партньора си. — Кърк и другите все такива ги забъркват, нали? Всичките тия мръсотии, надраскани с ярки бои по стените! Нашият сценарий ще бъде още по-убедителен, не мислиш ли?

Макар че се чувстваше замаян така, сякаш беше пил, и въпреки че трудно съсредоточаваше мисълта си, Марти разбра, че първоначалните му подозрения за двамата мъже сега се потвърждаваха: те бяха просто нови екзекутори, почти толкова мистериозни, колкото и Другият.

— Тук ли ще го направиш? — попита едрият.

— Голяма работа ще си отворим, ако речем да ги замъкнем обратно в бунгалото. Ти не мислиш ли, че тази църква е по-подходящ декор?

— Дру — рече едрият мъж, — в тебе има няколко неща, които ми харесват.

Дребният нещо се смути и бръсна снежинките, които вятърът бе духнал в лицето му.

— Какво каза?

— Ти си адски умен, въпреки че си учил в Принстън и Харвард. Имаш добро чувство за хумор, наистина. Караш ме да се смея, дори когато си правиш майтап за моя сметка. По дяволите, особено когато е за моя сметка!

— Какви ги приказваш?

— Но ти си един напълно побъркан и откачен мръсник — добави едрият, вдигна оръжието си и стреля в партньора си.

Дру, ако това бе истинското му име, се свлече върху пода така, сякаш беше от камък. Падна на една страна, с лице срещу Марти. Устата му беше отворена, очите също. Изглеждаше като слепец, който няма какво да каже.

В средата на челото на Дру се виждаше грозна дупка от куршум. Докато бе в съзнание, Марти втренчено гледаше дупката, ала тя не се затваряше.

Вятърът виеше.

Снегът падаше.

Стана още по-студено… а и по-тъмно.

Марти се събуди и усети челото си, опряно в студено стъкло. От другата му страна снегът падаше на гъсти талази.

Бяха спрели до помпите с гориво на някаква бензиностанция. Между помпите и сред падащите снежинки той успя да различи добре осветен магазин за хранителни стоки с големи витрини.

Марти извърна глава от стъклото, надигна се и седна. Той се намираше на задната седалка в някакъв огромен форд.

Зад волана седеше едрият мъж от камбанарията. Той се обърна назад към Марти и рече:

— Как си?

Марти се опита да отговори, но устата му беше пресъхнала, а езикът му бе залепен за небцето. Гърлото го болеше. Изхриптя нещо, но то не бе членоразделна реч.

— Ще се оправиш — каза непознатият.

Якето на Марти бе разкопчано. Той вдигна треперещата си ръка и опипа лявото си рамо. Под просмукания с кръв вълнен пуловер усети някаква странна подутина.

— Полева превръзка — рече мъжът зад волана. — Не можах да направя нещо по-добро, защото бързахме. Като излезем от планините и напуснем областта, ще почистя раната ти и отново ще те превържа.

— Боли ме.

— Не се съмнявам.

Марти се чувстваше не само слаб, но и крехък. Той живееше от словото и никога не бе изпадал в положение, когато да не може да намери подходящи думи. Беше разстроен и потиснат от това, че няма сили да говори.

— Пейджи? — попита той.

— Там, вътре е. С децата — каза непознатият и посочи към бензиностанцията с магазина. — Момичетата са в тоалетната. Мисис Стилуотър отиде да купи по чаша кафе, а аз току-що заредих.