Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Бъди в покой, Алфи! — повтори гласът вече по-твърдо.

Все още стискащо Марти в кръвожадната си хватка, съществото извърна глава по посока на гласа.

Някъде отзад светна фенерче и лъчът му попадна върху лицето на съществото.

Марти премига срещу фенерчето и на светлината му съзря някакъв едър мъж, подобен на мечка, висок и с изпъкнали гърди и друг по-дребен в черен скиорски костюм. Бяха непознати.

Върху лицата им се изписа известна изненада, но не шокът и ужасът, които Марти очакваше.

— Господи! — прошепна по-дребният мъж. — Какво е станало с него?

— Метаболично стопяване — отвърна по-едрият.

— Господи!

Марти погледна към западната стена на камбанарията, където Пейджи бе клекнала заедно с децата и притискаше главичките им към гърдите си, мъчейки се да не им позволи да огледат добре съществото.

— Бъди в покой, Алфи! — каза още веднъж по-дребният.

С глас, раздиран от гняв, болка и объркване, Другият изхриптя:

— Отче! Отче! Отче?

Марти бе все още в стоманената прегръдка на Другия и той отново трябваше да погледне съществото, което някога бе приличало на него.

Осветеното от фенерчето лице бе много по-грозно, отколкото когато бе забулено от мрака. На места от него наистина се вдигаше пара, което потвърждаваше усещането му за топлина. Десетки рани от ловни сачми се мъдреха от едната страна на главата му, но не кървяха. Всъщност изглеждаха наполовина заздравели. Докато Марти гледаше втрещен, една черна сачма с лек пукот изскочи от слепоочието на създанието и се търколи по бузата му, оставяйки след себе си диря от жълтеникава слуз.

Раните бяха най-малко отблъскващото нещо в създанието. Въпреки че бе все още физически силно, то бе така оскъдно подпълнено тук-там с плът, че приличаше на нещо, изпълзяло от ковчега си след като бе прекарало цяла година под земята. Кожата върху лицевите му кости бе силно опъната. Ушите му се бяха стопили, превръщайки се във възлести хрущяли и бяха почти залепнали за главата му. Изсъхналите му устни се бяха отдръпнали от венците и оголваха зъбите, което създаваше илюзията, че върху лицето му израства зурла с кръвожадните зъби на хищник.

Това бе самата Смърт — Мрачната Жътварка, без огромното си черно наметало и косата, тръгнала на бал с маски и облечена в толкова оскъден и евтин костюм от човешка плът, че бе крайно неубедителна.

— Отче? — каза отново съществото, гледащо втренчено човека в черния скиорки костюм. — Отче?

И отново настойчивото:

— Бъди в покой, Алфи!

Името „Алфи“ бе толкова неподходящо и гротескно, предвид призракът, стиснал го за гърлото, че Марти за миг се усъмни в истинността на двамата новодошли. Той сметна, че мъжете му се привиждат.

Създанието се извърна от светлината на фенерчето и отново се вторачи в Марти. То сякаш не знаеше как да постъпи. Сетне се доближи до лицето на Марти и наклони глава като че ли с любопитство.

— Животът ми… Животът ми?

Марти не разбираше какво го пита съществото, пък и беше толкова слаб от загубата на кръв, от шока или от двете заедно, че успя само леко да го отблъсне с дясната си ръка и да каже:

— Пусни ме.

— Нужда — рече то. — Нужда, нужда… нужда, нужда! НУЖДА! НУЖЖЖДААА!!!

Гласът му се извиси и премина, в писък. Устата му се изкриви в широка и грозна усмивка. Тогава то удари Марти през лицето.

Отекна изстрел. Главата на съществото се отметна назад. Марти се облегна на парапета, когато то го пусна, надавайки демоничен и яростен рев. Шарлът и Емили тихо изпискаха, ужасени.

Създанието обхвана разбития си череп с костеливите си ръце така, сякаш искаше да го закрепи.

Светлината на фенерчето се люшна и отново се спря върху Другия.

Пукнатините в костите се запълваха, а дупката от куршума започна да се затваря и да изхвърля оловното парче навън. Но цената на това чудодейно възстановяване пролича веднага — черепът на съществото, на Другия, започва да се променя още по-бързо. Стана по-малък, по-тесен и съвсем заприлича на вълча муцуна. Изглеждаше така, като че ли костите се размекват и заздравяват под плътно опъната кожа като взимаха на заем телесна маса от едно място, за да компенсират щетите на друго.

— Самоизяжда се, за да затвори раните си — рече едрият мъж.

Съществото изпусна нови струйки от призрачно бяла пара и започна да къса дрехите си така, сякаш не можеше да понася горещината.

Дребният отново стреля в него. Право в лицето.

Все още обхванало главата си, съществото прелетя през платформата на камбанарията и се блъсна в южния парапет като едва не се прекатури навън. То падна на колене и започна да свлича от себе си своите разкъсани дрехи, като че ли бяха останки от някакъв пашкул… измъкваше се от тях, потръпвайки и гърчейки се — едно черно и грозно творение, отдавна загубило човешката си форма.