Дийн Кунц - Мистър Убийство

Пейджи и едно от децата извикаха към Марти, предупреждавайки го да се пази. Той нямаше време да хване мосберга както трябва и да го зареди. Изправи се като едновременно с това се обърна, надавайки дивашки крясък, подобен на тези, които издаваше съществото, и замахна с пушката.

Мосбергът се заби с всичка сила в лявата половина на съществото, но все пак ударът не беше достатъчно силен, за да счупи някое ребро. Марти бе принуден да замахне само с едната си ръка, защото не можеше да използва другата и пушката отскочи, удряйки го право в гърдите. Заболя го много повече отколкото Другия.

Съществото-двойник изтръгна пушката от ръката на Марти, но не я използва като оръжие — то като че ли се бе превърнало в някакво човекоподобно създание, което не познаваше оръжието, а виждаше мосберга просто като тояга. Ето защо съществото дръпна пушката и я хвърли през парапета в снежната нощ.

Думата „двойник“ вече не беше подходяща. Марти все още можеше да види прилика със себе си, но дори на здрачната светлина никой не би могъл да каже, че са братя. Не раните от пушката бяха главната разлика. Бледото лице на съществото бе странно изпито и изострено — костите изпъкваха твърде много, а очите бяха прекалено хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове като на мъртвец.

Мосбергът все още се въртеше сред падащите снежинки, когато съществото се хвърли върху Марти и го блъсна чак до северната стена. Железобетонният парапет така го удари в бъбреците, че Марти загуби и последните си сили, които бе успял да събере.

Другият го хвана за гърлото. Повторението на сцената от вчера в коридора на втория етаж в Мишън Виехо. Наклони го назад така, както направи и върху парапета в къщата му. Само че сега падането щеше да бъде много по-дълго в тъмнина, която бе по-черна от нощта и по-студена от зимна буря.

Ръцете около врата му изобщо не бяха ръце на човек. Бяха като стоманени скоби на капан за мечки… горещи, въпреки студената нощ — толкова горещи, че го опариха.

Съществото не само се опитваше да го удуши, но се мъчеше и да го ухапе, както искаше да направи и с Пейджи. Насочваше се към него, подобно на съскаща змия. Издаваше тихи, гърлени звуци. Зъбите му щракнаха кухо само на сантиметър от лицето на Марти. Дъхът му бе възкисел и силно вонеше на гнило. Марти изпита усещането, че съществото би го погълнало. Ако можеше, би разкъсало гръкляна му, би му изпило кръвта…

Действителността надминаваше и най-ужасните фантазии.

Кошмарите бяха реални. Чудовищата съществуваха.

Със здравата си ръка Марти го сграбчи за косата и дръпна главата му назад, за да се предпази от щракащите пред лицето му остри зъби.

Очите на съществото бляскаха и се въртяха в орбитите си. То нададе грозен крясък и от устата му изхвърчаха пръски слюнка.

От тялото му струеше топлина и то бе горещо на пипане — също като изкуствената материя на седалките в колите, нагрени от лъчите на жаркото слънце.

Като пусна гърлото на Марти, ала без да разхлабва натиска си върху парапета, съществото се пресегна назад и сграбчи ръката, която го дърпаше за косата. Костеливи пръсти — нечовешки… сякаш корави пипала. То бе някак без плът — крехко и въпреки това все по-жестоко и силно. За малко да счупи ръката на Марти преди да го накара да пусне косата му. После съществото врътна глава настрани и го захапа за ръката, малко под рамото… разкъса ръкава на якето му, но не и плътта му. То отново се нахвърли и впи зъбите си в месото му. Марти изкрещя от болка и се наклони назад над празното пространство, за да се освободи от съществото, но то го дръпна за якето и го отдели от парапета. После защрака със зъби пред лицето му, на милиметри от лявата му страна и изхриптя една-единствена, измъчена дума: НУЖДА! После посегна със зъби към очите му…

Щрак… щрак…

— Бъди в покой, Алфи!

С подсъзнанието си Марти регистрира думите, но отначало беше замаян и не можа да разбере какво означават или пък да осъзнае, че никога преди не бе чувал този глас.

Съществото дръпна главата си назад, като че ли се канеше да се нахвърли върху него за последен път. Остана така — с див и безумен поглед, мършавото му лице, грееше меко в мрака като снега, зъбите лъщяха, оголени. То заклати глава и издаде някакви нечленоразделни звуци — сякаш се чудеше защо се колебае.

Марти разбра, че трябва да забие коляното си в чатала на създанието, да го засили назад през платформата, докато го блъсне в отсрещния парапет, а после нагоре и назад, докато се прекатури навън. Представяше си какво трябва да направи, виждаше го в писателското си въображение — един напълно осъзнат акт в някой роман или филм, но той беше останал без сила. Болката от раната в рамото му, болката в гърлото му и ухапаната му ръка — всичко избухна наново. Зави му се свят, прилоша му и той усети, че е пред припадък.