Дийн Кунц - Мистър Убийство

Тя можеше да изчака и неподвижна, за да го остави да се приближи към нея, а щом се покажеше, щеше да му пръсне главата. Но ако той усетеше, че тя чака на стълбите и откриеше огън, веднага щом се покажеше от завоя, щеше на всяка цена да я улучи в този тесен коридор. Пейджи щеше да умре навярно преди да е натиснала спусъка. Или може би щеше да изпрати един куршум в тавана, докато падаше, наранявайки по този начин единствено мазилката.

Спомняйки си черния силует на прозореца под централния купол и гъвкавите му, плавни движения, тя подозираше, че сетивата на Другия са много по-изострени от нейните. Да се спотаи и да чака с надеждата да го изненада, бе навярно извънредно глупав риск.

Пейджи продължи нагоре, опитвайки се да убеди себе си, че положението им е възможно най-доброто: да заемаш висока отбранителна позиция срещу врага, който имаше само един подход. Струваше й се, че платформата на камбанарията е наистина недостъпен редут.

Замаян е от агонията на глада, изпотил се е от нужда и ярост. Оловните сачми изскачат една след друга от месото му — раните му заздравяват, все по-бързо, но на каква цена! Телесните му мазнини се разграждат, дори част от мускулната му и костна маса, за да се подхрани стремително ускоряващия се процес на зарастване на раните му. Убиецът скърца със зъби поради неутолимата нужда да дъвче, да дъвче и да гълта, да дърпа и къса, да яде, да яде, макар че няма храна, която да уталожи ужасните, стопяващи го болки.

На върха на камбанарията половината площ бе заградена със стени — там бе най-горната площадка на стълбището. В единия край на това малко помещение имаше врата, през която се излизаше и човек се озоваваше върху тази част от платформата на камбанарията, която бе изложена на природните стихии от три страни. Шарлът и Емили лесно отвориха вратата и бързо излязоха навън.

Марти ги последва смутен, че силите му толкова бързо бяха отслабнали, макар да бе по-скоро замаян, отколкото слаб. Той се хвана с две ръце за касата на вратата, после за бетонния покрив на високата до кръста му стена, която служеше за парапет, и ограждаше от три страни откритата платформа на камбанарията.

Предвид ветровитото време, температурата сигурно беше петнадесет градуса под нулата. Марти направи гримаса, когато мразовитият вятър го блъсна в лицето, но не посмя да помисли колко по-студено щеше да стане само десет минути или един час по-късно.

Въпреки че Пейджи имаше достатъчно патрони, за да не позволи на Другия да ги доближи, не всички щяха да преживеят нощта.

Ако прогнозата за времето се окажеше вярна и бурята утихнеше едва в късните утринни часове, те не биха могли да използват дори пушката — да стрелят и да очакват някой да ги чуе преди да е настъпило утрото. Виещият вятър щеше да разпръсне ехтежа от изстрела много преди той да излезе извън пределите на черковната земя.

Откритата кръгла платформа беше с диаметър три метра и половина. Беше покрита с плочки и улеи за отвеждане на дъждовната вода. На две места имаше колони, високи около два метра, стъпили върху стената, служеща за парапет. Заедно със стената откъм източната страна те поддържаха островърхия покрив на камбанарията.

В камбанарията обаче нямаше камбани. Марти присви очи и се загледа нагоре в тъмното конусно пространство, но видя само черни правоъгълници, наподобяващи тонколони, откъдето навярно се бяха разнасяли звуците на касетофонен камбанен звън.

С падането на здрача снегът изведнъж бе станал сякаш по-бял. На коси струи той нахлуваше в камбанарията под напора на вятъра и в основата на южната стена се бе образувала малка преспа.

Момичетата изтичаха напряко през платформата и застанаха до стената откъм западната страна, за да бъдат възможно най-далече от вратата, но Марти се чувстваше твърде тромав и несигурен, за да прекоси сам платформата дори на такова малко разстояние. Той се придвижваше към тях по периферията, подкрепяйки се с дясната си ръка, с която се облягаше на парапета. Подът му се струваше коварно хлъзгав, макар плочките да имаха специално покритие, за да не са хлъзгави, дори когато биваха мокри.

Тогава направи грешка и погледна през парапета към земята, покрита с бял, фосфоресциращ сняг шест-седем етажа под него. Гледката му причини такъв силен световъртеж, че той едва не припадна. После с мъка откъсна очи от замайващата височина.

Когато се присъедини към дъщерите си, Марти усещаше такива пристъпи на гадене и така се тресеше, че всеки опит да заговори би се превърнал в разтреперано бръщолевене, което само би наподобявало говор. Макар че бе вкочанен от студ, той все пак усещаше как потта се стича по гърба му. Вятърът виеше, снегът навяваше, нощта се спускаше над тях, а камбанарията сякаш се превръщаше в огромна въртележка.