Дийн Кунц - Мистър Убийство

Тримата стигнаха до олтарния подиум. Липсваше каквато и да било църковна утвар. Само на задната стена бе окачен десет метров дървен кръст, обвит в паяжини.

Вече почти не усещаше лявата си ръка и все пак чувстваше, че е някак отекла. Болката бе същата като при зъб с абсцес, само че сега беше в рамото. Гадеше му се. Дали беше от загубата на кръв или от страх за Пейджи, или пък защото трудно се ориентираше в църквата… Кой можеше да каже?

Пейджи се дръпна от входа на църквата и се притаи в един ъгъл на преддверието, където светлината не достигаше, дори някой да отвореше вратата още повече.

Взирайки се в празното пространство между вратата и касата, тя виждаше неясната, сумрачна светлина и пърхащите снежинки. Пейджи вдигна пушката няколко пъти. И винаги когато й се струваше, че сблъсъкът е неизбежен, дъхът и спираше в гърлото.

Не й се наложи дълго да чака. Той дойде след три-четири минути и съвсем не беше така предпазлив, както тя очакваше. Очевидно усетил, че Марти се е придвижил навътре в църквата, Другият влезе уверено, дръзко.

Като прекрачи прага, той се открои, огрян от гаснещата светлина, и Пейджи се прицели в средата на гръдния му кош. Пушката подскачаше в ръцете й още преди да натисне спусъка, а при изстрела оръжието даде силен откат. Тя веднага сложи втори патрон и отново стреля.

Първият изстрел го улучи и тежко го рани. Но вторият навярно рани повече касата на вратата, отколкото него самия, защото той веднага се хвърли назад и изчезна.

Пейджи знаеше , че го е ранила сериозно, но нямаше нито вик, нито болезнени стонове. Тя излезе навън предпазливо и с надежда, че ще завари труп на стълбите пред входа. Ала него го нямаше. Все пак бързото му изчезване някак си изобщо не й се видя чудно. Удиви я по-скоро начинът, по който Другият бе изчезнал и то до такава степен, че Пейджи се обърна и с присвити очи изгледа фасадата на църквата — сякаш той бе някакъв чевръст паяк.

Би могла да претърси наоколо и да го открие, но си помисли, че той сигурно точно това иска. Обезсърчена, Пейджи отново влезе в църквата на бегом.

Убий ги, убий ги всички… убий ги веднага!

Изстрел с ловна пушка. Едри сачми. В гърлото… Разкъсват врата му отстрани и се забиват в плътта му. В лявото си слепоочие усеща твърди парчета. Лявото му ухо е разкъсано… тече кръв. Оловните сачми като акне прояждат лявата страна на лицето му и стигат чак до брадичката. Долната му устна е разкъсана, зъбите — нащърбени и изпочупени. Изплюва твърди парчета. Болката е силна, но няма наранявания в очите. Зрението му е незасегнато.

Убиецът кляка откъм южната стена на църквата. Здрачът е така равномерно сив и така изпълнен със сняг, че той не хвърля сянка върху земята. Никаква сянка. Никаква жена, никакви деца, никаква майка, никакъв баща — няма ги вече. Няма и живот — откраднали са му го, използвали са го и са го захвърлили. Няма огледало, в което да погледне, няма и образ, който да потвърди, че той е от плът и кръв… Никаква сянка. Само следи от стъпки в току-що нападалия сняг, за да докажат съществуването му. Следите от стъпки и омразата му — също както Клод Рене в „Невидимият“ . Откриха го само по следите от стъпки и по гнева му.

Той трескаво търси изход, оглеждайки мимоходом прозорците.

На практика не е останало нито едно парче стъкло върху високите цветни прозорци, а само стоманените подпорки. Повечето оловни уплътнители, формиращи първоначалните фигури, са останали между подпорните, макар че на много места те са огънати, изкривени и стърчащи, проядени от времето, или счупени от злосторнически ръце, превърнали някогашните ясно очертани религиозни фигури и символи в неразбираеми плетеници, така безсмислени, както и восъчните гроздове, образували се от втвърдените капки на свещта.

На предпоследния куполен прозорец липсват стоманената рамка, подпорните и оловните уплътнители. Гранитната колона, отбелязваща основата на прозореца, се издига на метър и половина от земята. Той се изхвърля нагоре, гъвкав като гимнастик, стъпва върху широкия перваз и кляка. Сетне надниква в мрака от безброй сенки, прошарен със странни, виещи се ивици от фосфоресциращо оранжево, жълто, зелено и синьо.

Някакво дете изпищява.

Тичайки по централната пътека на изпъстрената с мръсни думи църква, Пейджи имаше особеното усещане, че се намира в тропичния климатичен пояс, затисната от водите на Карибско море, застанала в някоя ниша и заобиколена от пещери, забулени от ярко светещи корали и екваториални водорасли, които навсякъде около нея размахват ярките си и многобройни ресни.