Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Нищо ми няма. Просто малка драскотина. Трябва ми само малко бинт от аптечката с образа на Снупи и всичко ще е наред.

Всъщност лявата му ръка бе наполовина изтръпнала. Можеше да си служи с нея само отчасти. Когато свиваше дланта си, не можеше да я стисне в юмрук.

Пейджи се пъхна в тясната ниша до вратата, където вятърът свиреше и шушнеше нещо, и надникна към Другия.

За да добие по-ясна представа за раната си, Марти пъхна ръка под якето и много внимателно и предпазливо опипа лявото си рамо отпред. Дори при съвсем леко докосване той усещаше такава свирепа болка, че трябваше да стисне зъби, за да не извика. Вълненият му пуловер беше напоен с кръв.

— Вземи момичетата и ги заведи по-навътре в църквата — прошепна Пейджи, макар че техният враг едва ли можеше да ги чуе в тази буря. — Заведи ги чак в другия край.

— Какви ги говориш?!

— Аз ще го чакам тук.

— Мамо недей! — изплакаха децата. — Ела с нас, мамо! Молим те!

— Ще се справя — каза Пейджи. — Нищо няма да ми стане. Наистина! Всичко е идеално! Не виждате ли? Марти, когато мръсникът усети, че ти се отдалечаваш, той ще влезе в църквата. Ще си мисли, че сме заедно.

Докато говореше, Пейджи сложи още два патрона в магазина на пушката на мястото на онези, които вече бе изразходвала и добави:

— Той изобщо не предполага, че аз ще го чакам тук.

Марти си спомни, че бе водил същия спор с Пейджи малко преди това, в бунгалото, когато тя бе поискала да излезе навън и да се скрие при скалите. Планът й не бе успял, макар и не поради недомислие. Другият бе минал покрай нея с джипа си, очевидно неподозиращ, че тя лежи и го дебне. Ако той не бе погодил онзи непредсказуем номер — да влезе направо с джипа през стената на бунгалото — Пейджи навярно щеше да се промъкне до него и да го нападне в гръб.

Както и да е, Марти не желаеше да я оставя сама при вратата. Пък и нямаше време за спорове, защото раната сигурно скоро щеше да изцеди и последните му сили. Освен това той самият не можеше да предложи друг, по-добър план.

В мрака Марти едва разпознаваше лицето на Пейджи.

Надяваше се, че не го вижда за последен път.

Той хвана Шарлът и Емили за ръце, изведе ги от преддверието на църквата и тримата се отправиха навътре към олтара. Миришеше на прах, влага и дивечова козина — не една дребна животинка бе намерила подслон тук, след като членовете на сектата бяха напуснали църквата, захващайки се да сглобяват парчетата от разбитите си души, вместо да се възвисят и да седнат отдясно на Бога.

От север напористият вятър запращаше снежни струи през счупените стъкла на прозорците. Ако зимата имаше сърце, безчувствено и изсечено от лед, то не би било по-студено от тази църква, нито пък смъртта би могла да бъде по-арктична.

— Студено ми е на краката — оплака се Шарлът.

— Шшшт! Зная — отвърна й Марти.

— И на мене — обади се шепнешком Емили.

— Зная.

Като изразиха неудоволствието си от нещо толкова обикновено, изведнъж тяхното положение им се видя не чак така опасно и страшно.

— Ама наистина ми е студено — уточни Шарлът.

— Вървете, трябва да отидем ей-там.

Децата не носеха ботуши. Бяха обути в маратонки. Снегът не само бе навлажнил материята, но бе запълнил всички ръбове и се бе превърнал на лед. Марти си помисли, че е още твърде рано да се тревожат за измръзване. За това беше нужно време, а те може би нямаше да живеят достатъчно дълго, за да страдат от него.

Централният кораб на църквата бе огромен и изпъстрен със сенки като с траурни гирлянди, но все пак бе по-светъл отколкото преддверието. Двойни стреловидни прозорци заоблени в горния си край, изпълваха двете странични стени, устремени към куполния покрив. През тях струеше достатъчно светлина — виждаха се редиците църковни пейки и дългата централна пътека, водеща към ограденото пространство на олтара, самият олтар и дори амвонът в предната част.

Най-яркото нещо тук беше сквернословието на вандалите, които с ярък спрей бяха изписали вътрешните стени с много повече неприлични думи отколкото външните. Още когато видя боята отвън Марти си помисли, че тя сигурно е фосфорна. И наистина — в по-тъмните кътчета по стените драсканиците се виеха и грееха в мрака: оранжеви, сини, зелени и жълти, застъпващи се, успоредни, преплитащи се. В крайна сметка те бяха като същински змии, плъзнали по стените.

Марти бе извънредно напрегнат в очакване Другият да стреля.

При олтара нямаше врата.

— Продължавайте напред — побутна той децата.