Дийн Кунц - Мистър Убийство

Четирите врати от гравирано дъбово дърво бяха посивели от времето, набраздени, напукани и изрисувани с неприлични думи в ярки краски, които грееха на мъждивата светлина от рано спусналия се здрач. Върху една от вратите някакъв вандал беше нарисувал с бяла боя женско тяло, подобно по форма на пясъчен часовник, снабден с гърди и чатал, който бе изрисуван като буквата „У“. До тази фигура беше изобразен мъжки член в човешки ръст. Върху гранитния перваз над всяка от двете двойни врати незнаен майстор бе издялал буквите на едно и също обещание:

ТОЙ ЩЕ ВИ ИЗДИГНЕ ДО НЕБЕТО

Върху тези думи обаче имаше други, които вандалите бяха изрисували с червена боя:

ГЛУПОСТИ НА ТЪРКАЛА

Сектата беше отвратителна, а нейният основател Джонатан Кейн — измамник и педераст, но Марти бе потресен много повече от вандалите, отколкото от излъганите хора, последвали Кейн. Те поне бяха вярвали в нещо, без значение на това колко фалшиво бе то, бяха копнели да бъдат достойни за Божията милост и бяха дали жертви заради своята вяра, въпреки че в крайна сметка тези жертви се бяха оказали пълна глупост. Все пак се бяха осмелили да мечтаят, макар техните мечти да бяха завършили трагично. Безмозъчната омраза, която беше в основата на рисунките на драскачите, бе работа на празни хора, които не вярваха в нищо, не бяха способни да мечтаят и се забавляваха от болката, която причиняваха на другите.

Едната от вратите бе открехната на петнадесетина сантиметра. Марти я хвана и я дръпна. Пантите бяха проядени от ръжда, дъбовото дърво се бе изкривило, но все пак вратата изскърца и се отвори още тридесетина сантиметра.

Пейджи влезе първа. Шарлът и Емили я следваха плътно.

Марти така и не чу куршума, който го удари.

Той понечи да тръгне след момичетата и усети как в горната лява половина на гърба му се забива сякаш ледена шушулка, а след това разкъсвайки мускули и сухожилия, излиза изпод лявата му ключица. Пронизалият го мраз бе така вледеняващ, че в сравнение с него снежната виелица, връхлитаща църквата, бе като тропическа буря. Марти се разтресе от студ.

После осъзна, че лежи върху покритата със сняг тухлена площадка пред вратата. Зачуди се как ли се е отзовал тук. Беше сигурен, че просто е полегнал да дремне малко, ала болките в гърба му показваха друго: той бе паднал върху това странно легло и ударът бе силен.

Марти се загледа нагоре през падащия сняг и бледата светлина на зимната привечер… видя буквите издълбани в гранита, както и надрасканите върху него.

ТОЙ ЩЕ ВИ ИЗДИГНЕ ДО НЕБЕТО

ГЛУПОСТИ НА ТЪРКАЛА

Разбра, че е прострелян едва, когато Пейджи изтича от църквата и коленичи до него. Тя викаше: „Марти! О, Боже! Боже мой! Той те простреля! Улучи те мръсникът!“

„Ами да, разбира се! Ето какво било. Прострелян съм. Не би могъл да ме промуши с копие от лед.“

Пейджи стана и вдигна мосберга. Чуха се два изстрела. Те изтрещяха извънредно силно и съвсем не бяха като коварния куршум, който го повали върху тухлите.

Марти извърна глава, любопитен да види колко близо е техният неуморен враг. Очакваше, че двойникът ще се прицелва в него само на няколко метра разстояние, недосегаем за ловните патрони.

Другият обаче го нямаше — той бе някъде извън църквата и извън обсега на двата куршума, които Пейджи изстреля по него. Той беше черна фигура на бяло поле. Гаснещата сумрачна светлина замъгляваше до болка познатите черти на лицето му. Като се стрелкаше напред и назад в снега, напред и назад, мършав и ловък, той приличаше на вълк, който преследва стадо овце, зорко дебнещ и търпелив, изчакващ своето време — мига на пълна безпомощност.

Леденото острие, пронизало Марти, с всеки следващ миг се превръщаше в огнена кама. С топлината дойде и зашеметяващата болка, от която дъхът му секна. Най-сетне абстрактната представа за рана от куршум бе изразена чрез езика на действителността.

Пейджи отново вдигна дулото на ловната пушка.

Болката помогна на Марти да възвърне яснотата на съзнанието си.

— Недей да хабиш напразно патроните — рече той. — Остави го засега. Помогни ми да стана.

С нейна помощ Марти се изправи на крака.

— Много ли лошо те е ранил? — попита разтревожено тя.

— Е, не съм умрял, нали? Дай да влезем вътре, че онзи може пак да стреля.

Марти влезе след нея в преддверието на църквата, където в мрака се процеждаше оскъдната светлина, струяща през отворената врата и изпочупените кръгли прозорчета.

Момичетата плачеха. Шарлът плачеше по-силно от Емили. Марти се опита да ги успокои.